ДУХЪТ НА "СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ" И БЪЛГАРСКАТА СЦЕНА

Брой 11 Ноември 2007
Големият гватемалски поет Мигел Астуриас (Нобелов лауреат) в последните годни от живота си е посланик на своята страна в Париж. И на един прием, сигурно последният в неговия живот, се доближава до посланика на Албания и започва любезно:
- Чувал съм за вашата страна.
Посланикът очаква той да продължи с думи, прославящи гениалността на Енвер Ходжа, но за негово огромно изумление стария поет пита:
- Има ли мъгла във вашата страна?
Смаяният посланик промърморва:
- Мъгла ли? Хм, как да ви отговоря. Може да се каже "да". Естествено, че понякога има и мъгла.
- Неслучайно ви попитах! - продължава Астуриас. Ако има мъгла, ще рече, че трябва да има и легенди.
И се отдалечава.

Албанският писател Исмаил Кадаре започва своята книга "Легенда на легендата" с тази случка, за да продължи с горчивото съждение, че устната литературна традиция, която се предава от поколение на поколение и обогатява легендите, е винаги недолюбвана от писмената, смятана едва ли не за необразована и недобре възпитана натрапница. От устните легенди на нашия народ, от дочутото, преповтаряното, тихо и с трепет споделяното Йордан Йовков изгради своите "Старопланински легенди", едно от най-удивителните и най-съвършените произведения на българската проза.

Театърът е роден от мита за живота на боговете и техните връзки с нас, смъртните. Гневът, проклятията, милостта...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.


Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!

Добави коментар


Защитен код
Обнови