ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ ПРЕД ИЗБОР(И)

Брой 2, Февруари 2019

Най-важното е не толкова по кой път ще тръгне Съюзът, колкото в каква посока да не свърне

 


Изборите за Европейски парламент за пореден път поставят въпроса и за избора пред Европа: накъде ще върви ЕС? Както след недовършения дебат за бъдещето на Съюза, иницииран с публикуването на Бялата книга преди две години, днес въпросът придобива определени екзистенциални измерения предвид повсеместното нарастване на влиянието на евроскептични, популистки и националистически формации. Които предлагат лесни решения на трудни, макар и реално съществуващи проблеми.

Европа на интеграцията или Европа на бюрокрацията и контрола?

През последните години все повече се наслагва убеждението, че Европейският съюз, като един безспорно успешен политически проект, постепенно изпадна в криза на идентичността. Създаден като обединение за мир и просперитет, той постепенно започна да се отдалечава от своите основополагащи ценности. Войната отново е факт в Европа, а просперитетът на обществото е заменен от диктата на институционалната рамка (механизмите, структурите и регламентите) и ефективността на функционалната система (икономиката). Иначе казано, целта бе подменена с инструмента, а обществото бе изместено на заден план от бюрокрацията.

Междувременно солидарността стана основната жертва на кризата. И не толкова като действащ принцип на функциониране на ЕС, а преди всичко като политически подход и механизъм за реализация на ценностите на ЕС. Като се пренебрегва съществуващото доскоро разбиране, че солидарността не е благотворителност, а е цената на общата стабилност, която всички плащат. Доминацията на неолибералните идеи при загърбване на социалните амортисьори, извеждането на печалбата пред човека ерозираха солидарността като базисна ценност – включително и за сметка на националните егоизми.

Като обобщен резултат от тези процеси може да се констатира, че се наблюдава засилено обществено усещане, че евроинтеграцията бе подменена с евробюрокрация. Рязкото увеличаване на броя на страните членки на ЕС доведе до определена еволюция и дори ревизия на функционалните полета на институциите. Това обективно увеличи значението на координиращите функции на общностните институции, на първо място на Европейската комисия. Тази нова динамика засили тенденцията, характерна за всяка една бюрокрация по силата на своята експертиза да обраства с власт, да генерира собствен управленски ресурс и да става все по-самодостатъчна – с други думи, да завзема пространства в сферата на политическите решения.

Това от своя страна обаче натоварва ЕК и с политически отговорности, за които тя няма пълномощия и ресурс да поеме – засилвайки упреците за неефективност на европейските институции. От друга страна, държавите членки, разполагащи с всички правомощия в рамките Европейския съвет да формулират политиките на Съюза, прехвърлят на ЕК всички обвинения за грешки и проблеми, когато са поставени под натиска на общественото недоволство в собствените си страни.

В своето съчетание тези процеси водят до един логичен и не особено позитивен резултат. Стремежът да не се позволи композицията да дерайлира от интеграционните релси постепенно измества акцентите и деформира общностното начало в процеса на взимане на решения. С други думи, контролът отгоре (от страна на Съвета и Комисията) започва да играе все по-силна роля в „опазване на дисциплината“ вътре в ЕС, подменяйки активната ангажираност и позитивната мотивация, произтичащи от „участието отдолу“ (на страните членки) при взимане на общностните решения.

Утвърждаването на механизма на квалифицираното мнозинство като алтернатива на консенсуса има своята политическа логика (доколкото елиминира възможностите на една или две страни да блокират решения или дори да рекетират Съюза по отделни въпроси), но от друга страна, той създава условия и за определен диктат върху „непослушни“ държави. Примерът с мониторинговия механизъм върху България и Румъния, продължаван далеч отвъд предвидените срокове и превърнат в основен, при това привнесен допълнително политически мотив срещу приемането на двете страни в Шенген, не е единственият в това отношение.

Идеите за обвръзка на ползването на еврофондовете с политически критерии, свързани с върховенството на закона, са най-малкото спорни, доколкото самите еврофондове обслужват реализацията на общоевропейски политики в отделните държави. Нееднозначно е и намерението да се въведе общоевропейски скрининг върху преките чуждестранни инвестиции (неофициално тук на първо място се визира Китай) в страните членки (1). От една страна това би осигурило сериозен „общностен гръб“, на който всяка страна би могла да се опре в двустранните преговори с партньори от трети страни. От друга – създават се условия за забавяне или блокиране на крупни проекти (отчитайки, че основните сфери на приложение на скрининга са енергетика, комуникации, високи технологии) по силата на конкурентни национални или регионални интереси.

Отсъствието на достатъчно ясни критерии и механизми за подобен род „наказания“ увеличава риска от загуба на балансите между националното и общностното в ЕС, респективно – от задълбочаване на съществуващите и поява на нови вътрешни разделителни линии в Съюза и преди всичко дава допълнителни аргументи на евроскептичните партии в Европа.

Европа – клуб за (двама) избрани?

Натрупването на кризи – финансова, икономическа, бежанска и мигрантска и т.н. – наред с трудния процес на взаимна адаптация между старите и новите страни-членки след разширяването, поставиха на изпитание самата конструкция на Съюза. Характерна особеност на случващото се в интегрирана Европа е обстоятелството, че процесите в ЕС вече протичат не само и не толкова на ниво държава, т.е. вътре в отделните държави, а на ниво общество и по-точно – във взаимно свързани общества. Това прави и самите процеси достатъчно еднотипни за целия ЕС.

От друга страна, нивото на интегрираност на институциите изпреварва равнището на готовност за интеграция на обществата. С присъединяването на Източна Европа към ЕС обединението на континента до голяма степен се състоя политически (териториално и институционално) и икономически, но четвърт век след края на Студената война процесът все още не е приключил ментално, в съзнанието на хората. Интеграцията между държавите се оказва по-лесно постижима от интеграцията между хората, като все още ЕС разделението „ние – те“, „Изток – Запад“ активно присъства в отношението един към друг.

Разширяването, освен всичко друго, преформулира и вътрешното съотношение на силите в Европа. Логично новите пазари и икономическата либерализация дадоха предимство на големите икономически субекти. Те изведоха рязко напред Германия – както заради нейния икономически потенциал, така и поради редица исторически и политически наслагвания и фактори по отношение на Източна Европа. Същевременно след стартирането на сагата с Брекзит, ограничила влиянието на Обединеното кралство в ЕС, както и с идването на власт на Макрон, Франция подаде сериозна заявка за идейно лидерство в трансформацията на ЕС, допълнено със стремеж за запълване на освободеното от Великобритания пространство и в такава ключова сфера като европейската сигурност.

Гласуването в полза на Брекзит е само най-впечатляващото, но не и единствено свидетелство за засилване на центробежните тенденции – за референдуми за излизане от ЕС призовават евроскептичните партии в Холандия, подобни идеи придобиват публичност и в страни като Чехия, Гърция и др. До голяма степен и доминиращият вариант за реформи в рамките на ЕС, а именно Европа на различните скорости, също е мотивиран от подобни разбирания. Само че докато в случая с Обединеното кралство става дума за напускане на Съюза, то при обособяването на Европа на различните скорости става дума за своеобразно напускане със Съюза, т.е. отделяне на високоинтегрирано ядро, съхраняващо в своите рамки всички досегашни достижения на ЕС, и по-хлабава периферия, институционализирана като такава. И цялостната философия на Макрон за реформи в Съюза е построена именно на такова разбиране.

Избирателността на участието в Еврозоната и Шенгенското пространство (и в двете посоки – желание за членство и допуск до членство) на практика преформатира европейското интеграционно пространство. Търсенето на гъвкави механизми и подходи има своята политическа логика при наличие на ясна и най-вече споделена визия. Те биха позволили задълбочаване на интеграцията, заобикаляйки възможностите за блокиране (от страна на резервираните страни) или преодолявайки необходимостта от изчакване (за желаещите, но неготови), но същевременно внасят сериозен дисбаланс както в правата на отделните страни-членки вътре и извън съответните формати, така и на техните отговорности (2).

Дилемата пред ЕС е формулирана достатъчно отдавна: повече съюз или повече национална държава; напред към едни условно наречени Съединени европейски щати или назад към един хлабав общ пазар. Самата концепция за различните скорости е по-скоро отлагане на решението и опит да се тръгне едновременно и в двете посоки – доколкото скоростите могат да бъдат пет или петнадесет, но посоките са само две. Което силно повишава риска от възпроизвеждане на проблемите в недалечно бъдеще.

От своя страна тезата за връщане към Европа на нациите като една от алтернативите за реформиране на ЕС е по-скоро път към Европа на национализмите. Тази тенденция е особено характерна за източната част на континента, където се наблюдава достатъчно ясно очертана склонност към директен трансфер на историята в съвременната политика и връщане на Европа към недалечното минало – на разделени общности и конфронтирани нации. Този своеобразен откат е отговор на кризата на националната държава, като освен всичко друго тенденцията към затваряне и политическа „ре-национализация“ е в посока, диаметрално противоположна на обективните процеси на глобализация и интернационализация.

На практика това е опит да се решават нови проблеми със стари инструменти и в стара координатна система. А цената, която Европа плаща, е загубата на взаимната толерантност в обществото. С други думи, основните губещи от кризата в ЕС са не толкова структурите и държавите, а идеите и хората.

На този фон подписването на новия Френско-германски договор в Аахен в началото на 2019 г. изглежда като логичен опит да се отговори на негативните тенденции. И ако в двустранен план това е междудържавен договор, то на общоевропейско равнище той представлява достатъчно категорична политическа декларация в подкрепа на евроинтеграцията.

 

Договорът препотвърди позабравените основни принципи на ЕС и има за цел да даде сериозен импулс за развитието на ЕС – на фона на дебата за Брекзит и подготовка за избори в ЕП. Не на последно място и като се дистанцира от подхода „моята страна на първо място“, което си има своя ясен задокеански адресат.

Два основни извода доминират в оценките за този договор: първо, без френско-немски консенсус ЕС трудно ще върви напред; второ, вече само френско-немският консенсус не е достатъчен. Защото ЕС не може да бъде клуб за двама и идеята, че е достатъчно Франция и Германия да се договорят за нещо и всички останали автоматично ще ги подкрепят, вече не работи.

Европа на трите обществени дефицита

Три големи дефицита, определящи обществената и политическата динамика на континента, изкристализираха през последните години: на сигурност, на справедливост и на доверие. И те намериха най-силно отражение в протестите на „жълтите жилетки“ във Франция.

Глобализацията отваря държавите, прави границите лесно преодолими – за информация, комуникация, движението на капитали, стоки, дори и хора. Но тя не само отваря, но и затваря обществата. Реално бариерите между държавите падат, разделителните линии между хората остават. Размиването на национално-държавното разделение не води до повече взаимно разбирателство и сигурност – напротив, изчезнаха политическите амортисьори и сблъсъкът между ценности, идеи, култури, религии става пряк, премества се на по-ниско стъпало – на ниво група и индивид.

От друга страна, полето на противопоставяне рязко се разшири – то вече не е лимитирано в границите на една държава, конфликтите се регионализират, разломите се преформатират върху по-широки етно-тектонични плочи (следвайки до определена степен логиката на Хънтингтън) при сериозна опасност за тяхното глобализиране.

Кризата на националната държава в резултат на процесите на глобализация, пробиването на нейната защитна черупка, води до засиленото усещане за загуба на сигурност (политическа и социална) и на хоризонт (персонален и национален). Революцията в сферата на информацията и комуникациите неминуемо води и до увеличена социална мобилност на населението по света (основно в посока Европа). Засилената миграция от своя страна има като последствие нарушаване и размиване на националните социални баланси и уют, гарантиращи политическата стабилност.

Наблюдава се криза на общественото съзнание, генерираща дълбоки вътрешни разломи. Загубената сигурност се търси на по-ниско, поддържавно ниво – в общността на етноса, религията, идеите. Обществената фрагментация изкристализира в задълбочаваща се социална изолация, от една страна, и политическа агресия – от друга. Дори на ниво управление „местните органи на властта изглеждат много по-близко и хората смятат, че точно върху тях могат да упражнят своето влияние“ (3).

Глобализацията оголи едно от основните противоречия на съвременния свят – неравенството. И рязко засили чувството за несправедливост. До неотдавна, завоалирано в рамките на утвърдените социални баланси в Европа, днес неравенството разгръща пълния си дестабилизиращ ефект – националните баланси, осигурявали доскоро държавна стабилност и битово спокойствие, потънаха в морето на световните дисбаланси. Поредицата от доклади на неправителствената организация „Оксфам“ за неравенствата бият тревога по този въпрос преди всеки световен икономически форум в Давос.

Преди две години бе обявено, че в света 8 души владеят богатство, равняващо се на това на половината останал свят (4), а последният доклад сочи, че само 1% от богатството на водача в класацията Джеф Безос, изпълнителен директор на „Амазон“, се равнява на целия здравен бюджет на Етиопия – с население от над 100 милиона души (5). Дори в една Франция вече се заговори за бедност – като един от основните мотиви при протестите на „жълтите жилетки“. Като тук не става дума за абсолютна бедност, характерна за страни от Азия и Африка, а за процес на обедняване и социална несигурност за бъдещето.

Има достатъчно основания да се твърди, че са налице характеристиките на една системна криза, произтичаща от невъзможността да се даде адекватен отговор на предизвикателствата, поставени от процесите на глобализация. Кризата извади европейските граждани не просто от привичния уют на гарантираната сигурност, но до голяма степен създаде усещането за липса на перспектива и отдалечаване на решаването на проблемите отвъд техния житейския хоризонт.

Глобализацията на информацията и комуникацията промени самата политика и политиците. Този процес има своята демократична компонента: политическите решения и действия са предмет на почти моментално огласяване, публичен коментар и контрол от страна на общественото мнение. Това промени критериите за оценка на политическата ефективност, направи ги доста по-повърхностни, подчинявайки ги на политическия маркетинг, подменяйки аргумента с етикета, измествайки центъра от полето на резултата в това на интерпретацията, скъсявайки неимоверно времевия хоризонт на политическата мотивация. С други думи, правенето на политика твърде много се приближи до простото рекламиране на политика, поглъщайки сериозна доза популизъм като иманентна своя характеристика (6).

Последствия от тези процеси са задълбочаването на кризата в два ключови елемента на демократичната политическа система – на представителството и на доверието. Най-видимото свидетелство за това е процесът на откъсване на управлявани от управляващи, на елитите от гражданите, на традиционното партийно представителство (т.нар. мейнстрийм партии) от проблемите на населението. Което преформатира политическото пространство: размиват се границите между традиционните партии по оста „ляво ‒ дясно“ и те вече не се разглеждат като носители на алтернативи за решаване на проблемите, а като част от статуквото и дори причина за тяхното задълбочаване. До голяма степен днес те противостоят не само и не толкова една на друга, а са принудени често съвместно да се борят срещу новите политически формации и течения, което прави още по-трудно различими нюансите в техните политически послания. Вследствие на това се наблюдава нарастващо недоверие към институциите и постепенно обръщане на обществата към силни, често силови, политически личности.

Европа на национализма и популизма

Кризата създаде условия за появата на силни популистки и националистически тенденции. Налице е политическа и социална среда, способстваща бунта срещу статуквото и кризисното търсене на алтернатива извън признатия „ляво-десен идеен истеблишмънт“ на основата на неговото отрицание, която изкристализира в нарастваща социална поляризация, в създаване на политически проекти, вдясно от традиционното дясно и вляво от традиционното ляво.

При това този процес изглежда обективен като генезис (той е резултат от, а не причина за кризата), практически повсеместен като обхват и достатъчно стабилен в средносрочен план като времева тенденция. Процесите в глобалния свят се развиват изключително компресирано във времето, те изпреварват собственото си осмисляне. Това създава усещането за липса на посока, загуба на хоризонт. Като резултат чувството на нараснала уязвимост генерира популистки стремеж да се накажат виновните (управляващите, богатите, силните, арогантните), гарниран с мечтата за ново лидерство както на национално ниво, така и в международен план (7).

И докато в първоначалния етап доминиращ е възходът на „чистия“ популизъм (Брекзит, избирането на Тръмп), то в континентална Европа се наблюдава трансформиране на популизма в крайнодесен идеен радикализъм, който в редица европейски страни е политически структуриран в свои партии и обществено легитимиран чрез представителство в парламентите, а изборните успехи на тези партии (Холандия, Германия, Италия и др.), включително осъщественият управленски пробив с участие в австрийското правителство, доказват, че става въпрос не за поредица от епизоди, а за устойчива тенденция.

Идейно този популизъм е нестационарен спрямо традиционната скàла, той може да бъде както ляв, така и десен в зависимост от конкретната политическа конфигурация и политическия вакуум в дадената страна (задължително – антиуправленски като генезис). В повечето случаи, обаче, този популизъм е с по-скоро дясна, националистическа насоченост, отколкото лява, социална такава, предвид характеристиките на политическата ситуация в Европа в началото на ХХI век, профитирайки върху загубата на сигурност. Но дори и десният популизъм има своя социална, обикновено крайно лява, компонента.

При това са налице определени специфики на този процес в западната и източната част на континента. Докато в Западна Европа популизмът е почти изцяло базиран на страховете отвън и има ясно изразена ксенофобска окраска, то в Източна Европа той се доминира от стремежа за консолидация вътре и намира израз в рязко нарастване на национализма. Като и в двата случая тези процеси издълбават дълбоки разломи и генерират процеси на фрагментация.

В Западна Европа това се случва предимно на ниво общество и има като резултат появата на сепаратистки тежнения в редица страни. В Източна – по-скоро на ниво държава, води до напрежение и конфликти със съседите, гарнирано с възраждане на дълго потискани реваншизми, стигайки до нивото на своеобразен „одържавен национализъм“ там, където съответните партии печелят властта (Унгария, Полша), съпътстван от определен посткомунистически рецидив на сливане на партия с държава. От тази гледна точка, докато националпопулизмът в Западна Европа фрагментира обществото, в Източна Европа той е инструмент за консолидиране на държавата (в страни във и извън ЕС).

От друга страна, се наблюдават различия и по оста „Север ‒ Юг“. Режимът на строги икономии, възприет като безалтернативен за излизане от кризата, има като последствие дестабилизиране на европейските общества и ерозия на социалната тъкан. Утвърди се усещането, че човекът е изместен на заден план от политическите институции и финансовата печалба. В страни като Гърция, Испания, Италия, Португалия това намери израз в търсенето на по-радикални социално ориентирани лявопопулистки отговори (8).

Независимо от изходните позиции, и крайно дясното, и радикално лявото търсят решението в една и съща посока – към засилване ролята на националната държава за връщане на загубената сигурност. Разликата е в това, че докато първите виждат основната заплаха в масовото нахлуване на чуждото и различното (хора, етноси, религии, ценности и т.н.) и респективно намират спасение в затварянето, запечатването на националната държава като път за гарантиране на националната сигурност, то вторите формулират като приоритетен риск нарушената социална стабилност и търсят лек срещу нея в засилване на преразпределителните функции на държавата за гарантиране на социалната сигурност.

Изборите за избора

Опасенията от вчера се превърнаха в социологическа прогноза днес и вероятна политическа реалност утре. Предстоящите избори за Европейски парламент в края на май ще дадат количествен отговор (през призмата на спечелените евродепутатски места) на степента на реализация на тези тенденции в рамките на ЕС.

Популизмът е популярен. Това, което вече изглежда достатъчно лесно предсказуемо, е, че популистките и националистически партии значително ще увеличат своето присъствие и влияние в Европейския парламент. Процесът вече не е национален, а транснационален и общоевропейски.

Този тип формации направиха своя пробив в почти всички национални парламенти и към края на 2018 г. партиите, стоящи вдясно от Европейската народна партия, не са представени в парламентите само на четири държави членки на ЕС: Кипър, Словения, Португалия и Испания. Като по всичко изглежда, че последната е само временно в този списък, доколкото крайнодясната партия VOX набира много бързо политическа скорост и резултатите ѝ в регионалните избори ѝ вещаят пробив и в националния парламент на предстоящите предсрочни избори през пролетта.

Очакванията са националистическите и популистките формации да спечелят през май до 30% от местата (9), което ще ги направи основна политическа тенденция в ЕП. Тук, разбира се, трябва да се отчита обстоя­телството, че тези партии не формират единно представителство в ЕП и в настоящия му състав съществуват три депутатски групи, вдясно от Европейската народна партия: Европейските консерватори и реформисти (ЕКР), Европа на свободата и пряката демокрация (ЕСПД) и Европа на нациите и свободата. Като Брекзит и неучастието на Обединеното кралство в евроизборите ще постави под въпрос съществуването на поне две от тях.

Групата на ЕКР бе създадена от британските консерватори при напускането им на ЕНП, в момента те имат 19 от общо 73 места и тяхното отсъствие до голяма степен ще лиши от raison d’etre самото съществуване на групата. Тук обаче би следвало да се отчитат евентуалните амбиции на управляващата в Полша „Право и справедливост“, която е втора по сила в рамките на тази група и която би могла да се опита да поеме водещата роля там, превръщайки се в лидер на консерватизма в Европа.

Още по-остро стои въпросът със съхраняването на групата на ЕСПД, създадена около Партията на независимостта на Обединеното кралство (ЮКИП). В момента ЮКИП има 19 от общо 43 евродепутати и при нейното неучастие в изборите може да не бъдат покрити формалните изисквания за формиране на европарламентарна група: минимум 25 депутати от поне 7 страни (10).

Всичко това обаче създава предпоставки за оформяне на по-единно крайнодясно националистическо и популистко представителство в ЕП, което ще означава и много по-силно и еднопосочно влияние върху взимането на решения. То би се превърнало в първостепенен фактор, ако се осъществи евентуалното напускане на ЕНП от страна на унгарската партия ФИДЕС на Орбан, за което има достатъчно индикации, включително и през призмата на декларирания съюз на Орбан със Салвини –  лидера на дясната италианска Лига. Разбира се, тук следва да се отчита обстоятелството, че макар и идейно обединени от национализма на общоевропейско ниво, съседските национализми рано или късно влизат в директно противостояние и сблъсък. Вече са налице подобни симптоми между две такива управляващи партии – Лигата в Италия и Партията на свободата в Австрия, свързани с искането за даване на австрийски паспорти на гражданите от австрийски произход в италиянския Южен Тирол.

Същевременно се очакват сериозни загуби за двете водещи в продължение на десетилетия формации: Европейската народна партия и Партия­та на европейските социалисти. Прогнозите сочат евентуални загуби от порядъка на 30‒40 евродепутати и за двете, оставяйки ги под кота 200, а за ПЕС – дори по-близо до 150 членове на ЕП. Тази тенденция е видима на национално равнище и има всички изгледи да бъде потвърдена и на континентално. Загубата на взаимна алтернативност е особено актуална в рамките на Европейския парламент, където пропорционалната избирателна система осигурява предимство на тези две водещи партии и на практика те работят в условията на голяма коалиция на общоевропейско равнище вече близо 40 години.

Динамиката във всяка една от тях обаче е твърде различна. Наблюдава се цялостно изместване на център-дясното в Европа все по-надясно: както за да спре процесът на изтичане на електорат към крайната десница, така и през призмата на доближаване до политическите позиции на крайната десница по проблеми като миграцията. Нещо повече, вече не е прецедент политическото легитимиране на крайната десница чрез привличането ѝ в управленски деноцентристки коалиции – в Австрия, Латвия и България.

Такъв прецедент има и с участието на лявоцентристката СМЕР в управлението на Словакия в коалиция с националистическата Словашка национална партия.

Особено интересна тук е позицията на ЕНП спрямо ФИДЕС на Орбан. От една страна, ФИДЕС е член на политическото семейство на ЕНП и на партийно ниво участва във формиране на нейните позиции и политики. От друга страна, същите тези лидери на дясноцентристки партии в Европа, седящи заедно с Орбан на заседанията на ЕНП, го критикуват в качеството си на правителствени ръководители на своите държава и предприемат мерки на общоевропейско ниво за наказание на Унгария за неговата политика. Няма основание да се очаква, че ФИДЕС ще бъде изключен от ЕНП преди евроизборите, защото това може да осигури силен лидер и допълнително сплотяване на европейската националистическа десница. Но не е изключено все пак разводът на ЕНП с Орбан да се случи – след изборите обаче и в зависимост от техните резултати.

Картината в ПЕС се очертава не по-малко сложна. Партията автоматично ще загуби 20 евродепутати при неучастието в изборите на британската Лейбъристка партия. Но по-значим фактор тук е загубата на идейни ориентири, довела до катастрофалните резултати и маргинализиране на национално ниво на водещи социалистически партии като Френската социалистическа партия и ПАСОК в Гърция. Лявото в Европа все още не може да отговори адекватно на предизвикателствата на глобализацията.

В социален план тя води до трансформиране на социалните проблеми (бедност, неграмотност, пандемии, безработица и т.н.) от национални в глобални, от които националните граници не могат да изолират „богатия свят“. В същото време инструментариумът за разрешаване на социалните проблеми остава национален (бюджетно-финансов, правен, идеен, дори етичен). Отсъствието на глобално общество и глобално управление в един все по-глобализиращ се свят изключва възможността и за глобално преразпределение – нещо, което механизмите на националната държава позволяват да се осъществява в рамките на отделните страни. Затова нерядко европейското ляво се оказва ляво у дома, но дясно спрямо социалните проблеми извън Европа.

Като пряк резултат от евентуалните загуби на ЕНП и ПЕС на предстощите избори има основания да се очаква, че този път те няма да успеят заедно да формират необходимото мнозинство от 353 депуати в ЕП. Това означава, че ще бъде необходим трети, а може би дори и четвърти партньор за прокарване на необходимите решения. Най-вероятно е това да бъде Алиансът на либерали и демократи (АЛДЕ). Като тук голямата въпросителна е свързана с представянето на Макрон и неговата партия на изборите. Първо, защото той все още не се е определил към коя парламентарна група евентуално би се присъединил (или би пристъпил към формирането на нова); второ, защото силният вътрешен натиск ерозира неговите позиции и вече не се изключва възможността след приключване на „ерата Меркел“ в ЕС изобщо да не се стигне до започване на „ерата Макрон“. Във всеки случай новата политическа конфигурация в ЕП очертава сложности при решаването на редица въпроси: като се започне от формиране на новите органи на ЕС, включително състава на Европейската комисия, премине се през отношението към европейския бюджет и заложените в него политики, през по-нататъшните мерки за справяне с мигрантската криза и се стигне до генералния въпрос за посоката на бъдещото развитие на ЕС.

Тези избори за Европейски парламент очевидно ще бъдат много по-значими и определящи за бъдещето на ЕС от всички предходни: не толкова за това по кой път ще тръгне Съюзът, а в каква посока да не свърне.

 

 

Бележки:

(1) Комисията приветства подкрепата на Европейския парламент за създаването на рамка за скрининг на инвестициите. European Commission, February 14, 2019. http://europa.eu/rapid/press-release_IP-19-1052_bg.htm

(2) Кючуков, Л. ЕС и релацията „ние-те“. В: Ще се разпадне ли ЕС?. Сборник научни статии. С., 2016. Стр. 91-100.

(3) Derviş, K. Democracy beyond the Nation-State. Project Syndicate, November 17, 2904. https://www.project-syndicate.org/commentary/political-trilemma-democratic-globalization-by-kemal-dervis-2017-11?utm_source=Project+Syndicate+Newsletter&utm_campaign=1a171a3e89-sunday_newsletter_19_11_2017&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-1a171a3e89-104781145

(4) Just 8 men own same wealth as half the world. Oxfam International, January 16, 2017. https://www.oxfam.org/en/pressroom/pressreleases/2017-01-16/just-8-men-own-same-wealth-half-world

(5) 26-те най-богати в света притежават толкова, колкото най-бедните 3,5 млрд. души, 21 януари 2019. https://news.bg/int-politics/26-te-nay-bogati-v-sveta-pritezhavat-tolkova-kolkoto-nay-bednite-3-5-mlrd-dushi.html

(6) Кючуков, Л. Брекзит или подмяната на дебата за бъдещето на ЕС. В: Ново време, брой 3-4/ 2016.

(7) Hanauer, N. The Pitchforks Are Coming… For Us Plutocrats. Politico, July/August 2014. http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/the-pitchforks-are-coming-for-us-plutocrats-108014.html#.VGXspxtxnDc

(8) Кючуков, Л. Френският vox populi и европейският популизъм. В. „Стандарт“, 10 май 2017. http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2017-05-10&article=282036

(9) Dennison S., P. Zerka. The 2019 European election: how anti-europeans plan to wreck Europe and what can  be done to stop it. February 2019.  https://www.ecfr.eu/specials/scorecard/the_2019_European_election

(10) Joannin P. European Elections 2019: what will the new Parliament's composition be?. Fondation Robert Schumann. European issues n°491. 6 November 2018. https://www.robert-schuman.eu/en/european-issues/0491-european-elections-2019-what-will-the-new-parliament-s-composition-be


Добави коментар


Защитен код
Обнови