Слав Хр. Караславов (1932-2002 г.)
Слово умъдрено и тревожно*
През мъчителните години на безкрайно дългия, както се оказа, преход към по-добро общество, когато мнозина от хората на словото и духа оцветиха думите и делата си с всичките багри на политическата дъга, Слав Хр. Караславов потъна в достолепно мълчание, продиктувано не от гузна съвест, а от нежелание да петни доброто си име и от жал към събратята си, объркани и сломени като мравки от мравуняк, разровен от злодейска гега.
След почти петнадесетгодишна пауза, писателят ни изненадва, за своята седемдесетгодишнина, със стихосбирка, побрала поетическите му размисли от последното десетилетие. Назовал е книгата си „Време“, вероятно, защото времето е, което преобръща душите ни и ни преобразява. Нали още Апостолът на Свободата бе казал, че „ние сме във времето и то е в нас“.
Наспроти радостния юбилеен повод, стихосбирката „Време“ на Сл. Хр. Караславов ни среща с един обичан от нас, но и малко променен поет. Той пак е същият мечтател „върху земята стара“, но усмивката му е по-мъдра и по-горчива, защото такова е времето, в което живеем. Елегичната тоналност, нехарактерна за ранния и дори за зрелия Караславов, днес обагря много от лирическите му изповеди. Но в основното поетът е останал непроменен, въпреки болестите и горчилките. Останал е верен на себе си, на малцината си приятели, на алената зора, огряла някога родните простори. Може би затова днес поетическото му слово звучи някак умъдрено и тревожно. Защото, ако не са болките как ще узнаем цената на надеждата.
С новата си стихосбирка Слав Хр. Караславов ни напомня, че поетическото слово носи магическа сила. Силата, която ни прави ч о в е ц и – защото човек е сътворен да прави добро.
Симеон Хаджикосев

СТИХОТВОРЕНИЯ

Брой 4 Април 2002г.

Стихотворения

Не ме докосвай с тихата тъга
на есента и ледената зима.
Аз нося в мене пъстрата дъга
на детството. И в нея радост има.
Когато искам да съм неразбран
във тъмното живея със светлика
на веселата пролетна иглика
и с пътя по детинската ми длан.

Тогава аз вървя извън света
и приказни страни пред мене се стелят,
и сядам върху облачета бели,
за да остана сам със мисълта.
И няма след живота ми следа,
и няма пред живота ми надежда,
и само слънце като дъжд се сцежда,
и аз не помня болка и беда.

Понякога поглеждам свойта длан
и виждам лист от слънчева латинка.
И там откривам свойта детска снимка,
когато искам да съм неразбран.

27.11.1999


ИДИЛИЯ

Денят е уморен от заранта. Навън
минава стадо от кози. Козарят
с псувните си затрупва всеки звън
от чанове, от шум, от хлопатари.

Животът е облякъл своя ден
с неволите на вечната оскъдност.
Виж слънцето – един петак червен,
наднича като стар крадец зад хълма.

То има дълъг път да извърви,
да се катери със козите луди,
да дреме сред увехнали треви,
да се задява с пъстри пеперуди.

Безгрижие е неговият път.
Козарят носи грижите в торбата,
ще седне да обядва в някой кът
с една псувня в посока на съдбата.

Навярно Бог така е отредил,
когато...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.


Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор