Историята на Отоманската империя в периода между двете руско-турски войни от 1828-1829 и 1877-1878 г. се помни преди всичко като време на неуспешни реформи. Двата султански декрета, насочени към предотвратяване на европейското влияние – декретът на султан Гюлхан от 1839 г. и неговите Hatty Hьmayun декрети от 1856 г., – като цяло обещават политическа реформа и по-специално по-голямо представителство за немюсюлманските субекти в империята. Неуспехът им обаче засилва европейското влияние и намеса. Той води до пълния провал на опита за конституция от 1876 г., последван веднага от репресивното управление на Абулхамид.

За българските земи неуспехът на тези реформи се разбира най-добре от икономическа гледна точка, а не от гледна точка на липсата на административна воля на Портата. Обезценката на отоманската парична единица, спадането на износа и за пръв път нарастващият европейски дълг сочат отслабването на икономиката на империята. Султанските декрети от 1839 и 1856 г. предвиждат увеличаване на вноса на европейски промишлени стоки и на селскостопанския износ от империята, с постъпленията от който да се плаща за този внос. Но плащането на дълга към европейските страни е по-неотложно. Това кара Портата да реформира българската система на земевладение, за да увеличи данъчните приходи. В резултат на това към 60-те години на XIX в. повече земя отива в ръцете на местната...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.

Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!