разказ

Бях слязал в неудобно време – осем часът вечерта.
От чиновника на гарата разбрах, че до селото са точно шест километра и четиристотин метра, един час и нещо път... Хотел? Хотел, драги, няма. Ако искате да спите тук, останете в чакалнята, не я заключваме. Кръчмата е отворена до десет. Могат да ви приготвят нещо за вечеря...
Сдобил се с тази крайно необходима информация, човек може да помисли само за едно – как да убие времето си до сутринта, когато ще свърши работата си, за която е бил двеста километра път. На стотина крачки от гарата започваше тъжно, посърнало поле, затворено околовръст от венец сини планини. В подножията белееха с варосани стени селата – смълчани, заглушени от бухнали овошки.

Като крачех край блестящите релси и вдъхвах тежката, чужда и неуместна миризма на мазут, дочух глъхнещ стон: по изопнатите стоманени струни на релсите достигаше шумът на отдалечаващия се влак. Наоколо лягаше крехка вечерна тишина. Някъде напред и малко вляво се дигна закъсняло ято гълъби над настръхнали стърнища; направи кръг и се понесе на запад към самотни дървеса, строго и чисто очертани върху оловното небе, където догаряше залезът... И във всичко имаше някаква мъчително сладка, пречистена тъга, която извираше наоколо, ведно с тишината и песента на щуреца.
Повя ветрец.
Точно тогава си помислих, че в тази вечер няма какво...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.

Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!