Христо Христов е завършил  СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Българска филология”. Работил е във вестниците “Марица-изток”, “Днес”, “Континент”, “Стандарт”, в радио FM+ – Стара Загора. Автор на документално-публицистичната книга “Стъпала към хоризонта”. Член на СБЖ. В момента е кореспондент от Стара Загора на в. “Земя” и в. “Дума”.

И ЗАПАЛИХМЕ СВЕЩ ЗА ДУШИТЕ ИМ...

Брой 1 Януари 2002г.

Навръх Коледа 2001 година България потъна в траур.
Седем деца останаха бездиханни върху циментовите стъпала на бивша ледена пързалка, превърната в името на т.нар. “пазарна икономика” в дискотека с екзотичното име “Индиго”. Злокобната вест връхлетя върху заснежената страна и накара всеки, овардил малко-отмалко човешкото в себе си, да изтръпне.

Трагедията в столичната дискотека “Индиго” се превърна в своеобразен водораздел. Защото до 21 декември възприемахме траурните вести едва ли не като част от необходимия преход.
От тоталитаризъм към демокрация.

От времето на полунелегално петите песни на “Бийтълс” към хилядните шествия на технопарадите.

От страха пред милиционерската фуражка към непукизма от размаханата полицейска стоп-палка по магистралата.
Децата ни рецитираха не стиховете на Дядо Вазов (за патриарха на родната литература и образователните чиновници ще стане реч по-долу!), а имената на Маймуняка, Златистия, Барона, Гибона... И никое от тях не желаеше да бъде в отбора на полицията, защото екшън героите от другата страна им изглеждаха далеч по-вълнуващи.

Журналистите пък пресъздавахме крими-сводките в стила на Великата Отечествена. С тази разлика, че тя, нашата Отечествена, всъщност се водеше и се води не за опазване, а за разграбване на държавата.

Докато не ни застигна новината,...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.


Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор