През последната половин година станахме свидетели на безпрецедентни за времето след Втората световна война разногласия между САЩ и един от основните им европейски съюзници - Германия. Въпросният факт в никакъв случай не бива да се подценява, защото се отнася за страна, която по общо, включително собствено, признание, дължи днешното си демократично устройство и съответна култура на формо- и есенциално определящото следвоенно влияние върху тях на Щатите.

Така войната в Ирак изведе на преден план в политическото и медийното пространство един отдавна стоящ за Европа въпрос, този относно потенциала й да се превърне в глобален геополитически играч. При това безспорно трябва да се касае за играч равностоен на другите, самостоятелен и автентичен. Именно във въпросния контекст публично бяха възприети обявеното намерение на Белгия, Германия и Франция за интегриране на армиите им, както и мерките за ускоряване изграждането на европейските сили за бързо реагиране.

Дали обаче въпросните сигнали са толкова симптоматично еднозначни, колкото изглеждат на пръв поглед, или става дума за поредната “буря в чаша вода”, последното - още повече, доколкото след приключването на войната в Ирак температурата на политическото противопоставяне бързо и осезателно спадна и нещата в трансатлантическите отношения и по-специално в НАТО вече като че...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.

Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!