В дебатите по войната в Ирак се появи нов елемент на обичайна мъдрост в мисленето на редица изявени политически фигури и коментатори: независимо дали бяхме прави или не да започнем войната,САЩ трябва да успеят да постигнат целите си.

По думите на Джон Кери "Aмериканците се различават в мнението си дали и как трябваше да се води войната, но би било немислимо да се оттеглим хаотично и да оставим дълбоко разделено общество, доминирано от радикали."

По думите на сенатор Ричард Лугар: "Ние сме в Ирак и така или иначе трябва да стабилизираме страната." А сякаш за да сложи край на всякаква дискусия по въпроса сенатор Джоузеф Байдън, наред с много други, заявява: "Провалът не е изход". Аргументът е дразнещ за тези от нас, които бяхме против войната. Той предлага да подкрепим водената политика просто защото самата грешка, за която предупреждавахме, вече беше извършена.

Проблемите обаче са много по-сериозни отколкото дразнещи. Разбира се, никой не би желал да види анархия или репресия в Ирак или в която и да е било страна. Но какво означава да заявиш, че провалът не е изход? Или може би решението за започване на войната изтощи и силите ни да разсъждаваме, и воля ни? Следва ли да се предадем на съдбата?

Провалът в действителност никога не е "изход". Разглеждането на различни алтернативи е доброволен акт, но провалът се налага от събитията....


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.

Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!