Вторият вектор засяга, символно легитимира такова “догонване”, при което се оказва, че се преследва някакво историческо движение на сближение с вече битували или битуващи постижимости и дадености. Тук отсъства и утопичността в преди малко споделения неин вариант. Нещо, което на нас ни липсва, което никога не сме притежавали като практическа реалност, вече е битувало или сега битува на друго място. Нещо, което ще догонваме, което желаем и се стремим да постигнем и направим органична част и от собственото ни битие/мислене, вече е имало или има своите реални, практически (исторически и обществени) корелати, ефекти, своята пространствено-темпорална наличност или реална битийност. Тоест, имаме наличието на едновременна разновременност на различни общества, политически култури и практики, дори на социален прогрес, който се движи на отделни нива, с различно темпо и в различни форми. Едни страни и общества са по-напред, като “ледоразбивачи” на прогреса, докато другите ги догонват, исторически пътувайки след тях - самостоятелно или теглени на буксир (до духовен или направо по практически начин). Първите, в някаква степен и форма, по съвсем определени причини или в дадени обстоятелства, се превръщат в еталони, образци, дори в идеал с някои свои характеристики или специфики, за вторите, които пък искат да се сдобият с подобни референции и за себе си в някое следващо...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.

Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!