Жан Кокто (1899 - 1963)

КОКТО ЗА СЕБЕ СИ

Брой 10 Октомври 2009
Никога не съм бил красавец. Младостта ми заменяше красотата. Черепът ми не е по- лош, отколкото на другите. Но плътта върху него е може би зле скроена. А и с времето костите се променят. Носът, преди прав, сега започва да се изгърбва, както беше при моя дядо. Точно такъв, спомням си, беше станал и на майка ми, когато я видях на смъртния одър. Твърде много душевни бури, съмнения и удари на съдбата и ето: моето чело се сбръчка, голяма бразда легна между веждите, самите те поувиснаха, клепките натежаха, бузите хлътнаха, ъгълчетата на устните се отпуснаха и сега ако се наведа над огледалото, вместо лице ще видя сякаш отделила се от костите безформена маска. По брадичката е набола четина, бяла четина. Косите, макар и пооредели, са все така непокорни. И досега по главата ми стърчат – на разни страни – твърди кичури, които все не успявам да среша. Пригладя ли ги, придобивам доста жалък вид. Оставя ли ги – щръкват сякаш напук.

А и зъбите ми са доста криви. Накратко казано, към обикновеното, суховато тяло, с най- обикновени нозе, а също и ръце, които дори са често хвалени заради изразителните пръсти и китки, е прилепена... тази нелепа глава! И тъкмо заради нея изглеждам някак високомерен. А всъщност, аз просто не искам да се издам, че се притеснявам от своята външност, но пред страха да не бъда приет наистина като високомерен, бързам да разсея това впечатление. Оттук са...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.


Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор