Мариян Карагьозов е завършил Нацио­налната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“. Семестриал­но е завършил право в СУ “Св. Климент Охридски” и ориенталистика в Нов български университет. Член е на Дружеството за ООН - България. Автор на статии в периодичния печат.

 

ХРОНИКА

17 декември 2010. Продавачът на зеленчуци Мохамед Буазизи се самозапалва в провинциалния тунизийски град Сиди-Бузид в знак на отчаяние и протест срещу корупцията, безработицата и икономическите условия в страната.

24 декември 2010.Започват демонстрации против корупцията и безработицата, в хода на които са застреляни двама митингуващи.

27 декември 2010.Тунизийските профсъюзи провеждат в столицата демонстрация, на която излизат 1000 души.

5 януари 2011.  В няколко алжирски града се провеждат масови протести против повишаването на цените с 30% от началото на новата година. Загиват двама души.

8 януари. В градовете Тала и Касерин в Западен Тунис започват масови безредици. Загиват над 50 души.

12 януари. Президентът на Тунис Зин Абидин бен Али принуждава министъра на вътрешните работи на страната Рафик Белхадж Касем да си подаде оставката и освобождава част от арестуваните демонстранти. В столицата е въведена войска. В безредиците загиват 8 души.

13 януари. Туниските  демонстранти излизат с искане за оставката на президента. Зин Абидин бен Али обещава, че няма да участва в следващите избори. Армията напуска столицата.

14 януари. Президентът на Тунис принуждава правителството да си подаде оставката, а самият той напуска страната и търси убежище в Саудитска Арабия, като предава властта на военните. В страната е обявено извънредно положение

15 януари. Съгласно конституцията на страната, президент на Тунис става председателят на парламента Фуад Мебаз.

17 януари. В Тунис е сформирано правителство на националното единство. В цялата страна се провеждат демонстрации с искане за разтуряне партията на президента Зин Абидин бен Али.

18 януари. В Йемен се провежда първата демонстрация с искания за оставка на президента Али Абдулла Салех.

25 януари. Начало на масови протестни демонстрации против властите в Египет. Хиляди хора се събират на централния площад „Тахрир” („Независимост”) в Кайро.

26 януари. Новото правителство на Тунис издава международна заповед за арест на сваления от власт президент на страната.

27 януари. ЕС замразява сметките на бившия президент на Тунис. В Йемен около 16 000 души излизат по улиците на столицата Сана с искания за политически реформи и оставка на президента

28 януари. В Тунис стотици хора демонстрират, настоявайки за оставката на премиера Мохамед Гануши, който заема този пост от времето на президента Бен Али.

В Йордания членове на организацията „Мюсюлманско братство”, на профсъюзи и леви организации провеждат трихиляден митинг с искане за оставка на министър-председателя Самир ал-Рифаи.

Властите в Египет блокират достъпа до интернет. Президентът Хосни Мубарак въвежда комендантски час и привлича армейски части за борба с гражданското неподчинение.

29 януари. Х. Мубарак обявява оставката на правителството, шефът на военото разузнаване ген. Омар Сулейман е назначен за вицепрезидент.

1 февруари. Кралят на Йордания Абдулла II уволнява правителството с премиер Самир Рифаи. За нов премиер е назначен Маруф Бахит.

Президентът на Египет Хосни Мубарак заявява, че няма да участва в президентските избори, но ще остане на своя пост до края на мандата си през септември 2011 г.

2 февруари. Президентът на Йемен Али Абдулла Салех обещава да не издига кандидатурата си на президентските избори през 2013 г. и да не предава властта на сина си

3 февруари. Въпреки тези обещания, в целия Йемен е проведен Ден на гнева. В центъра на столицата се събират 20 000 души, настояващи за смяна на властта

11 февруари. Вице­-пре­зидентът на Египет ген. Омар Сулейман обявява, че Хосни Мубарак е подал оставка.

12 февруари. По улиците на алжирските градове десетки хиляди хора настояват за смяна на властта. Полицията разгонва демонстрантите с помощта на водомети, няколко хиляди души са арестувани.

13 февруари. Властта в Египет е предадена на Висшея съвет на въоръжените сили, който разпуска парламента, отменя конституцията и разчиства площад „Тахрир” от демонстрантите.

14 февруари. В Бахрейн шиитската опозиция провежда Ден на гнева. В стълкновенията с полицията загива един демонстрант.

15 февруари. Представители на либийската интелигенция призовават лидера на страната Муамар Кадафи „да се откаже от властта и да обезпечи мирен преходен период”. В Либия започват първите протестни акции.

16 февруари. Около 2000 души вземат участие в стълкновенията с полицията в либийския град Бенгази. На Перления площад в столицата на Бахрейн се събират хиляди хора и изграждат палатков лагер. Събралите се са разпръснати от полицията, шестима са убити.

17 февруари. Либийската опозиция призовава за провеждане на Дни на гневав страната. В същия ден в сблъсъци с воените загиват 19, а в следващите три дни – други 200 души, 800 са ранени.

18 февруари. В Бахрейн полицията открива огън срещу тълпата, която се е събрала в центъра на столицата Манама. Един е убит, 66 са ранени.

19 февруари. Великобритания прекратява доставките на оръжие и полицейско снаряжение за Бахрейн и Либия.

20 февруари. В Либия демонстранти подпалват сградата на правителството в Триполи и завземат военна база в Бенгази. Властите в страната блокират достъпа до интернет. Постоянният представител на Либия в Лигата на арабските държави (ЛАД) напуска поста си „във връзка с разправата с демонстрантите“.

21 февруари. Либийският град Бенгази минава под контрола на въстаниците. Против тях за пръв път е използвана авиация. Начало на подготовката за евакуация на чуждестранните граждани.

22 февруари. Група либийски офицери призовава армията да свали Кадафи. Либийските ВВС нанасят удари по жилищни квартали в Триполи. Кадафи обвинява за безредиците „Ал Кайда” и обещава „да изчисти Либия къща по къща”.

23 февруари. Лигата на арабските държави замразява членството на Либия. Външният министър на Либия заявява, че „Ал Кайда” е създала „ислямски емират” в източната част на страната.

24 февруари. Бунтовниците завладяват три града в Западна Либия. В Зауия военните използват тежка артилерия за потушаване на въстанието, загиналите са над 100 души. Кадафи заплашва да извади от строя нефтените обекти на страната.

25 февруари. В Тунис започва безсрочен митинг с искане за оставка на премиера Мохамед Гануши. В хода на безредиците загиват трима души, арестувани са над 200.

В Йордания се провежда най-голямата протестна акция, участват 6000 души. Настоява се за оставка на правителството и ограничаване властта на краля.

Третият по големина град в Либия - Мисрата - преминава под контрола на  въстаниците. Страните от ЕС се споразумяват за налагане на санкции срещу Либия, а САЩ прекъсват дипломатическите си отношения с нея.

Заради безредиците в Бахрейн е отменен етап от гран-при на „Формула 1”.

26 февруари. Владетелят на Бахрейн принуждава четирима министри да си подадат оставките.

27 февруари. Под натиск от страна на демонстрантите министър-председателят на Тунис Мохамед Гануши подава оставка.

Съветът за сигурност на ООН налага санкции против Либия. Опозицията започва формиране на временно правителство в Бенгази. Според някои данни за 10 дни в страната са загинали около 100 000 души (при население от 6 милиона).

28 февруари. В Оман демонстранти блокират пристанище и магистрала. В сражения със силите за сигурност загиват 10 души.

САЩ започват дислоциране на самолетоносачи към бреговете на Либия. Департаментът по финанси на САЩ замразява активи на либийските власти на стойност $30 млрд.

1 март. Британският премиер Дейвид Камерън заявява, че съществува възможност за използване на сили от НАТО против либийските власти.

2 март. Съветът за сигурност на ООН изключва Либия от Съвета по правата на човека на ООН. Силите на Кадафи завземат три града на Източна и Северозападна Либия.

3 март. Министър-председателят на Египет Ахмед Шафик подава оставка.

4 март. Либийските ВВС възобновяват ударите по населени места в източната част на страната.

5 март. Създаденият от опозицията Либийски национален съвет се самопровъзгласява за единствената законна власт в страната.

В Саудитска Арабия властите забраняват всички акции и протести.

6 март. Муамар Кадафи обявява, че се отменят митата за производство и потребление на стоките от първа необходимост.

9 март. В Йемен полицията открива огън срещу опозиционен митинг, пострадали са около 50 души.

10 март. В съответствие с решението на Съвета за сигурност на ООН Русия налага оръжейно ембарго срещу Либия. Франция признава Либийския национален съвет като законна власт в Либия.

14 март. Ръководени от Саудитска Арабия сили на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив от Саудитска арабия и ОАЕ с обща численост 1500 военни и полицаи навлизат в малката островна държава Бахрейн.

Дмитрий Медведев отказва на Кадафи или хора от обкръжението му достъп до Русия.

15 март. В Бахрейн са убити трима демонстранти и саудитски военни. В страната е обявено извънредно положение за три месеца.

16 март. Франция, Великобритания и Ливан предлагат в проекторезолюция на ООН да бъдат нанесени точкови удари по Либия.

В Бахрейн започва разтуряне на лагера на опозицията в Манама.

До 17 март. Сблъсъци с променлив успех между бунтовниците и лоялните на Кадафи сили в градовете Сирт, Аджабия, Зауия, Мисрата, Рас Лануф, Тобрук. След първоначалните успехи на опозицията благодарение и на авиационното си превъзходство, силите на Кадафи вземат надмощие и обсаждат гнездото на съпротивата Бенгази.

17 март. Съветът за сигурност приема Резолюция 1793, с която са потвърдени или наложени оръжейно ембарго, замразяване на сметките на либийския режим и налагане на зона, забранена за полети. Резолюцията е приета с 10 гласа „за” и 5 „въздържал се” (Китай, Русия, Бразилия, Германия, Индия).

В Бахрейн са арестувани лидери на опозицията.

18 март. Либийските власти обявяват прекратяване на всички воени операции. Над 30 души загиват при безредици в Сана, Йемен. На територията на цялата страна е въведено извънредно положение.

В Сирия е разпръсната мирна демонстрация, има трима убити.

19 март. В столицата на Мавритания Нуакшот Изпълнителният комитет на Африканския съюз се събира на спешно заседание във връзка със ситуацията в Либия. Президентът на страната Мохамед Улд Абдел Азиз заявява, че трябва да се намери решение, което да зачита териториалната цялост на Либия и отхвърляне на всякаква чуждестранна военна намеса под каквото и да било форма.

В 16.45 ч. по Гринуич самолети „Рафал” на френските ВВС нанасят първия удар по либийска военна техника.

20 март. Над 20 западни самолета, включително британски самолети „Торнадо” и американски В-2 бомбардират с над 40 ракети голяма либийска военновъздушна база. В 19 ч. Американски бойни кораби и подводници изстрелват 110-112 ракети „Томахоук” срещу цели в Либия, включително и граждански. С този аргумент либийските власти отказват да признаят резолюцията на ООН. Либия излиза също от програмата на ЕС за борба с нелегалната имиграция и настоява за извънредно заседание на 

Съвета за сигурност на ООН. При бомбардировките са убити около 50, а ранени 150 души.

Източници: http://www.kommersant.ru, http://www.debka.com, http://un.org, http://www.stratfor.com

 

 

АРАБСКОТО ПРОБУЖДАНЕ, ИЛИ КАК ДУХЪТ ИЗСКОЧИ ОТ БУТИЛКАТА - I част

Брой 3, Март 2011


 

Арабският свят обхваща 22 страни с около 400 милиона души население. Техните географски, исторически, демографски и икономиче­ски условия и показатели са твърде различни. По тази причина Ричард Хаас, председател на американския Съвет по външни отношения в своя статия е категоричен, че всяка страна трябва да се разглежда сама за себе си (1).

Тунис и Египет

Въпреки че протестни движения тлееха от години, като че ли никой не очакваше събитията, които разтърсиха арабския свят.

През лятото на 2008 г. „народът от мините“ в Тунис излезе на протести (2), но на пръв поглед диктатурата в страната изглеждаше стабилна. Самозапалването на младия продавач Мохамед Буазизи (3) не беше първото от този р­од, но се оказа искрата, която подпали страната, а по-късно — и целия арабски свят.

В Тунис Бен Али управляваше с желязна ръка от 1987 г., когато в каче­ството си на вътрешен министър свали с мек преврат президента Хабиб Бургиба. В преврата помагаха Израел, Италия и Алжир. Фактът, че Бен Али беше обучен в разузнавателното училище „Форт Холабърт“, Мериленд (4), и позволяваше в страната да се възцари твърдо неолиберален курс, го „застрахова“ срещу критики от страна на Запада за потъпкване на човешките права. Дори по време на протестите, които доведоха до свалянето на Бен Али,...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.


Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!


Добави коментар


Защитен код
Обнови