В последния текст, публикуван от Васил Вичев — Предговор към „Родовата памет на Момови от Велики Преслав“, той пише: „За съжаление много от младите хора от нас не познават живота на свои­те предци. А колко по-благороден би бил животът ни, ако знаехме деянията на поколенията преди нас.“ 

Васил Вичев е една от най-ярките фигури сред поколението на българските етици и изследователи на човека между 70-те и 90-те години на ХХ век, които заедно създадоха златния век на българската етика — Стефан Ангелов и Любомир Драмалиев, Васил Момов и Кирил Нешев, Димитър Георгиев и Моис Семов. Това е времето, когато той бе един от учените, поставили основите на философските изследвания на човека у нас. През целия си живот се интересуваше от човека, пишеше за човека и сам задаваше нормативни образци на човека.

Васил Вичев е от онези етици и философски антрополози, с които започна някога научната ми кариера, с които съм работил най-дълго. Били сме рамо до рамо и в добри, и в лоши мигове. Вървяхме заедно през живота в безброй конференции, кръгли маси, научни съвети, изпитни комисии и какво ли не до този момент, с който завършва всичко.

Допадаше ми  неговият нервен и неспокоен темперамент. Разбирах го, когато не издържаше често на празнословията в научния съвет или поредната конференция и излизаше да изпуши по цигара...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.

Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!