Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия към научния институт „Вектор“. Носител на Годишната литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г. Автор на книгите „Славеят на Родопите“, „Стряха с много гнезда“, „Животът заедно“, „Земя за обетоване“, „Идентичност и толерантност. Философски и практически въпроси на културната интеграция“, „Бране на диви пчели“ и др.

САМОТА ЗА ЯНУАРИ

Брой 7-8, Юли-Август 2015
 
 
 
Опрял гръб на ореховия ствол, Мурат наблюдаваше света. Преди много време тук седеше дядо Йосиф, дългогодишен учител по тези места, примижал, облегнал гръб на огромния орехов дънер пред набръчканата къща, пълна до покрива с аромат от цветя. Галеше бялата си пухкава брада, покрила гърдите му и гледаше дневните предизвикани звездопади. Когато задрямваше, от зачестеното му дишане брадата му потреперваше. В дрямката му без предупреждение нахлуваше жуженето на дивите пчели в корубата на дървото, сякаш ги береше. Когато отваряше очи, се взираше удивен в пълзящата върволица безкрайни облаци, които приемаха причудливи очертания; виждаше ги като животни и хора, рисуваше различни картини – как дракони водят кървави битки, войници се нападат и убиват; осакатени, мълчаливи, помръзнали се връщат в родните си краища…
 
Най-сетне беше зарязал неотложните си работи и бе пристигнал в родното си село. Седеше Мурат сега на постланата под огромното дърво стара ватенка и усещаше как през грапавата кора дървото прелива покой и милост в сухото му тяло. Всъщност се вслушваше в звуците на околния живот, а въображението му рисуваше чутото, придаваше му обем, форма и цветове. Беше нещо като игра – първо чуваше звуците, после под клепачите му възникваше образът на онова, което издаваше звука: сойката...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.


Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор