През 1983 година Ралф Дарендорф постави своята прочута диагноза: социалдемократическият век завърши, целите на това движение почти са постигнати. Те промениха не само обществото, но и програмите на всички партии, както и общественото съзнание. Дотук с анализа. А от това следва и либералното пожелателно мислене – с този успех социалдемократическите партии се превърнаха в исторически излишни.

Този анализ тогава се потвърждаваше от много неща. Но днес, след три десетилетия неолиберална доминация, той изцяло е отречен. Причините и измеренията на това явление трябва внимателно да бъдат анализирани от социалдемократическите партии, ако те искат да постигнат ново начало.

Прекалено много неща в ключовите сфери на социалната сигурност, на опитомяване на пазарите, на социалната мобилност, на равнопоставеността, на обещанията за напредък за всички – неща, които Дарендорф прогнозираше, оттогава насам се развиха точно в обратната посока. Неолибералната ера направи възможна една „тиха революция“, която изтри или направи неузнаваеми тогавашните социалдемократически представи за действителността.

Цялостната картина се промени. Върнаха се класовото общество и доминацията на пазарите, социалното пазарно стопанство мутира в един нов „феодален капитализъм“. Обещанията за напредък, които представляват фундаментални легитимационни норми на нашето общество, се обезсмислят, защото начело излизат и се превръщат в нещо нормално скандални неравенства на доходите и имуществата. При това нараства ниско платеният и незащитен труд, като същевременно изчезват не само шансовете за напредък, но и големи групи са застрашени от изпадане. Ние се превърнахме в „общество на изпадналите“. И не е чудно, че ни овладява масова загуба на доверие в бъдещето и в партиите. От тези нагласи черпи силата си десният популизъм.

Някогашните черти на социалната демокрация в представите ѝ за съвременното общество избледняха. А обещанията, които социалдемокрацията дава днес, не са ясни, за да се превърнат в достоверни и да обърнат страницата.

 Махалото на Карл Полани

Дали социалдемократическата партия, която вече бе постигнала толкова много, в последна сметка не се оказа един Сизиф? Да, но не просто защото големият камък на прогреса не само се е връщал надолу. И освен това един социален Сизиф в демократичния капитализъм би бил истински герой. За всеки случай във времена, в които според тезата на големия икономически историк Карл Полани социалният прогрес е възможен само като движение на махалото между периоди на социален натиск върху капитализма и периоди, в които той печели чрез експанзия част от загубения терен, докато се достигне болезнената граница, при която отново се мобилизират обществени енергии за неговото сдържане. Сега махалото се е върнало далече назад в антисоциалното, а самата социалдемокрация му помагаше, макар че понякога и го затрудняваше. Новият социалдемократически канцлер на Австрия Кристиян Керн има право, когато казва, че времето сега е назряло за един нов социалдемократически век.

Дори дългите списъци от добри единични реформи днес са прекалено недостатъчни. Става дума за историческо обръщане на махалото на Полани по цялото направление. Проблем не са само ярките и постоянно нарастващи неравенства в отделни сфери. Цялата структура и динамика на обществото е излязла от равновесие. Политико-икономическото съотношение на силите по същество се е променило и системно произвежда антисоциални ефекти. Доминацията на нерегулираните финансови пазари е незасегната, социалното пазарно стапанство е демонтирано и е заменено от „патримониален капитализъм“ (Тома Пикети), съответно „феодален капитализъм“ (Зигхард Некел). Основни елементи на някогашната икономическа демокрация са отслабени. В регулирания от финансовите пазари съвременен капитализъм (т. нар. shareholder капитализъм) една саморекрутираща се ръководна каста си осигурява фантастични заплати и луксозни приходи без реален принос. В същото време за една трета от работниците и служещите не са гарантирани работните места и жизненото положение, а техните трудови доходи стагнират или се понижават. В ядрото на тази структура възниква нездрава динамика с много проблематични последици – от краткосрочната ориен­тация на инвестиционните решения през ограничаване погледа в предприятията до интереса на акционерите, до ужасното неравенство и формирането на социална култура, която стимулира безконтролното развихряне на части от елитите.

Необходимо е да се приложи нова стратегическа политика на реформи и така да се преодолеят класовото общество и феодалният капитализъм. Това трябва да стане преди всичко чрез засилване на икономическата демокрация, чрез ефективен финансов контрол, както и чрез една символна и реално действена граница за допустимото съотношение между средни и най-високи доходи. В центъра на същностните реформи трябва да залегне премахването на трайно установените неравенства (определени от Карл Лаутербах като корени на „обществото на двете класи“) в основните сфери – здравеопазване, образование, медицина, грижи и пенсии.

Открити въпроси

  Алтернативната представа за новия капитализъм има две измерения – социална демокрация и добро общество. Основната хараткеристика и на двете не трябва да бъде преоткривана. Но нейните координати трябва да бъдат актуализирани. Към споменатите основни елементи на социалното обръщане на махалото трябва да се добавят достоверни отговори на откритите въпроси, които се поставят днес.

Равенство или свобода? Социалдемократическата интерпретация на равенството е преди всичко дефанзивна и поради това уязвима. Понятие­то за равенство обаче по своята същност се определя чрез свободата. При това става дума за свобода на всички. И преди всичко за цялостна свобода заедно с материалните предпоставки за живот в самоопределение. Само равната свобода е реализирана свобода за всички. Без висока степен на равенство на реалните жизнени шансове свободата се превръща в привилегия на имащите и остава празно обещание за мнозинството. Неравенствата, които остават, не се изпречват на пътя на справедливостта и солидарността само тогава, когато произтичат от добрите постижения. Действителната свобода е равната свобода. Това е едно понятие, което е създадено, за да предизвика офанзива.

Дигиталната революция дълбоко промени обществото с чувствителни последици за труда, свободата и личния живот. Нейното по-нататъшно развитие може да остане социално ориентирано и обърнато към доброто, ако бъдещите ѝ планове не се правят и изпълняват от самовлюбените либертариан­ски утопици от Силициевата долина, които смятат, че могат да игнорират социалните интереси и демократичните правила. Всички елементи в тази двойственост трябва да бъдат вкарани в социални ограничения посредством решителна политика, която да служи на цялото общество и на стремежите към свобода на всички граждани. Интернет е публично пространство и трябва да се формира като такова чрез всички средства на демократичната политика. Дигиталното преустройство на света на труда се нуждае, както в по-раншния успешен модел на Германия, от ново взаимодействие на предприемачите, проф­съюзите и държавата.

Глобалната справедливост е основен дефицит на левицата и особено на Германската социалдемократическа партия (ГСДП) според оценката преди всичко на интелектуалците и критиците от гражданското общество. Това важи в пълна степен за публичната комуникация, но доста по-малко за програматиката. Последната съдържа дългосрочни и актуални насоки по тази тема. Като отделна страна Федералната република би могла, ако следва своите собствени ориентири, да допринесе за налагане на своята политика на развитие чрез умело поставяне на приоритети.

Но главният фактор за един по-справедлив свят е координираната политика на богатите страни за постигане на Целите на хилядолетието на Обединените нации, която се опира върху налагането на социалните и икономическите основни права на Хартата на Обединените нации – нещо, за което тези страни са поели ангажимент. Към това се отнася и почтената търговска политика, която да не ограничава полето за развитие на по-бедните държави. Корумпираните елити и разбойническите кланове, които на много места експлоатират своите страни, могат индиректно да бъдат атакувани само отвън, ако не вършат фрапантни престъпления срещу човечеството. Често безсилието на държавите, бедността, нуждата, репресията, застрашаването на живота и масовата емиграция, т.е. глобалното неравенство в неговата най-лоша форма, са последица от вътрешнодържавни боричкания за власт, признание и шансове. Но когато външният свят поради липса на интерес или собствена изгода не предприема всичко необходимо, за да се противопостави на агресията и на използването на оръжие или финанси, а действа точно в обратната посока, тогава той задълбочава тези фатални кризи и ги превръща в постоянни явления.

Глобалната политика на равенство на ГСДП в такъв случай налага въздействие върху собственото си правителство, за да възприеме то при своя­та политика на развитие или при търговията с оръжие тази взаимозависимост и да действа във всички международни институции и организации в съответната посока. Фактът, че всичко това е в наш собствен интерес, бе доказан от комисията „Брандт“ още преди 30 години, през 1979 година. А днес потоците от бежанци потвърждават това по драматичен начин.

Новата идентификационна политика. В цяла Европа социалдемократите най-трудно овладяват надвисналата заплаха в обществото по отношение на политическата идентификация. Тя може да бъде намалена чрез позицията на социалдемократическите партии в Европа за по-дълъг период от време. При това става дума не само за десния радикализъм, борбата срещу който винаги е била част от социалдемократическата политика. Но способността на популистките идентификации за емоционална и политическа мобилизация е част от борбата на идеологиите на ХХ век.

Популистите могат да се надяват на подкрепата на много демократични избиратели, които протестират и които по никакъв начин не споделят това, което е записано в програмите им. Те експериментират с идеологическото въоръжение на един популистки фундаментализъм, който замества други, по същество социални и политически конфликти. Само когато социалните конфликти надхвърлят куртурализма на популистите и остават неразрешени, те могат да имат успех като протестни движения.

Неравенството, страхът от изпадане и несигурността играят ключова роля. Традиционната партия на „малките хора“ не бива да оставя на „Алтернатива за Германия“ тази една трета от обществото, която се е отчуждила поради несправедливостта и несигурността и която при бежанската и интеграционната политика на Меркел заплашва да изпадне в паника. Демократичният санитарен кордон между тези хора и „почтеното“ общество не трябва да се нарушава. А такъв следва да се издига между разколебаните и твърдите активисти на организирания десен популизъм. Волфганг Тирзе много сполучливо е формулирал тази гранична линия: „Ние предчувстваме, че германското общество ще се промени много силно при миграцията... Под съмнение ще бъдат поставени индивидуални и колективни идентичности, от една страна, поради чуждото и чужденците, и от друга страна, поради глобализацията, отворените граници, бежанците. Последиците са страхове от липса на патриотизъм и се изразяват в агресивен протест“.

Този, който поставя дълбоката промяна на обществото като перспектива, без да каже в каква посока ще върви и дали пътят е осигурен, подхранва тези страхове. Ако липсват публичните дебати, достоверните указания за пътя и сигурните напътствия за голямата промяна, тогава волунтаризмът на една канцлерка, която преди няколко години обяви абсолютния провал на мултикултурализма, не може да събуди доверие.

Растящите страхове за работни места, социална сигурност, обществената спойка и сигурен живот, които не са съвсем нереални, трябва да бъдат възприемани сериозно и да бъдат превърнати в изходен пункт за една социалдемократическа алтернатива, която подкопава почвата под идентификационната политика на популистите. Представите се объркват, а модерният свят се разпада на хора, които не искат да допуснат чужденци в страната, и пътуващи по света космополити, които не могат да отворят достатъчно широко вратите. И двете са нереални конструкции на екстремни категории.

Между тези изкуствени крайности са действителните хора с тяхното поведение. Повечето от тях искат родина, но не отхвърлят напълно бежанците, ако са ясни измеренията. Има и граждани на света, които са широко отворени за „чуждото“, но търсят място в света, на което могат да се чувстват като у дома си.

Социалдемократическото е сближаването на тези две групи чрез убедителна политика за бежанците и интеграционна политика. Към нея се отнася и предложеният от Зигмар Габриел пакт за солидарност, който преодолява линията на конфликт между долната една трета от населението и бежанците, както и широкомащабна интеграционна политика.

Това са задачи, достатъчни за един нов социалдемократически век.
И той трябва да започне веднага, преди да е станало късно.

С малки съкращения от сп. „Neue Gesellschaft“, кн. 7/8, 2016
Превод Лиляна Канева