Биографията на Димитър Благоев, написана от Мерсия Макдермот, бе издадена за първи път на английски език през 2014 година от издателство „Manifesto“. На 27 ноември т.г. в Благоевград се състоя премиерата на българското издание на книгата ‒ дело на издателство „Синева“.

 

„АЛЕН МАК САМОТЕН“. Страници от биографията на Благоев

Брой 7-8, ноември-декември 2017

ОТКЪСНАТИ МАКОВЕ

Новината за оставката на Стамболов изкарва цялото население по улиците. Демонстрантите, привърженици на Стамболов, са пометени настрани от ликуващите тълпи на поддръжниците на опозицията, които се поздравяват помежду си с думите „Тиранинът падна“ по същия начин, по който казват: „Христос възкресе“ вместо „Добро утро“ на Великден. Княз Фердинанд, чиито тайни преговори с руския посланик във Виена по-рано през тази година подтикват Стамболов да подаде оставка, възлага на Константин Стоилов, политик ветеран и русофил, да привлече като членове на своя кабинет различни опозиционни партии, а след това да пристъпи към сформиране на нова партия от собствената си, т.нар. Народна партия, която всъщност продължава политиката на Стамболов за стимулиране развитието на икономиката, следвайки капиталистическата линия, и за защита на родната индустрия срещу чуждестранната конкуренция.

Въпреки името и лозунга си „Свобода, законност и справедливост“, Народната партия се оказва сходна и дори по-лоша от Народнолибералната партия. Веднага след като влизат в крачка, членовете на Народната партия забравят народа, „свободата, законността и справедливостта“ и започват да злоупотребяват с публични средства, да „забъркват“ избори и да преследват грубо своите противници и Конституцията. Но докато по времето на Стамболов онези, които намират смъртта си след арест или побой, всъщност умират по-скоро поради нещастен случай, отколкото заради някакъв злостен замисъл, то при Народната партия противниците на правителството са умишлено ликвидирани, без съдебен процес или арест, от наети за целта убийци. През юли 1895 г. самият Стамболов е нападнат в центъра на София от наемници, които отрязват ръцете му и го оставят да умре. Той умира няколко дни по-късно, а неговата вдовица, убедена, че убийството е инспирирано от най-високо ниво, отказва да приеме съболезнованията на княза.

Първият конгрес на новата обединена Българска работническа социал­демократическа партия се провежда в София през юли 1894 г. в момент, когато истинската природа на режима на Стоилов все още не е очевидна, когато хората все още се поздравяват, че са се отървали от „тиранина“ и когато всички се вълнуват от изборите за ново Народно събрание, които трябва да се проведат през септември. Безкомпромисната опозиция на социалистите към Стамболов им спечелва известно обществено уважение и престиж, което става причина някои от тях да надценят ролята си в падането на „тиранина“ и своите перспективи като политическа сила в близко бъдеще.

По този начин предстоящите избори стават твърде важни както в разиск­ванията на конгреса, така и в последвалата дейност на партията. Извършва се промяна в първоначалната изборна политика на партията по отношение на гледната точка, че е по-важно да бъдат избрани, отколкото да пропагандират партийната програма. Това е само една от многото проя­ви на опортюнизъм, които съюзистите внасят в новата партия и които с течение на времето водят до застрашаване на самото ѝ съществуване като марксистка партия. Заради условията на сливането партистите имат всички основания да предполагат, че тяхната политика ще преобладава в обединената БРСДП. В противен случай нищо не би ги накарало да подпишат, но всъщност става точно обратното.

Стремежът към спечелване на изборите довежда до втора форма на опортюнизъм, а именно към тенденцията за пренебрегване на малобройната работническа класа от страна на партията, като целта ѝ е да получи подкрепата на далеч по-многобройните селяни и другите дребни производители. Това, от своя страна, води до приемане в партията на лица, които не са нито работници, нито марксисти, както и до общо влошаване на стандартите за организация, дисциплина и политическо образование. Почти незабележимо теоретичната и класовата основа на БРСДП са изкривени и подкопани, а партията вече не е нищо повече от организация на радикалната дребна буржоазия, маскирана под социалдемократическо име.

С оглед на миналото, целият процес изглежда очевиден и предсказуем. По онова време обаче нещата не са така ясни и на първо време бившите партисти не осъзнават напълно какво се случва. Програмата (максимум и минимум) и правилата, приети на Първия конгрес на БРСДП, са много сходни с тези на бившата Социалдемократическа партия и не стават непосредствена причина за тревога.

Едно положително допълнение към специалната програма за работниците е клаузата, която поставя искането за платен отпуск по майчинство (една седмица преди раждането и четиридесет дни след това) с право на връщане на същата работа в края на периода. Според правилата ръководството на партията се състои от петчленен Централен комитет, четирима от които са и редактори на партийните издания. Партийното членство е открито за „всяко лице, което приема програмата на партията и я подкрепя по най-добрия възможен начин“ и плаща редовно вноска, определена от самия него в местния комитет на партията. Членство се отказва на онези, които „грубо нарушават“ програмата на партията или извършват някакви „непристойни деяния“. Нов елемент в Правилата е въвеждането на принципа на демократичния централизъм, нещо, което не съществува в старата БСДП, чиито местни дружества се радват на почти пълна автономия. Сега местните комитети са задължени да се отчитат на всеки два месеца на своите регионални комитети, а те трябва да докладват на всеки три месеца на Централния комитет, който контролира цялостната дейност на партийните органи, и също дава тримесечен отчет за действията си. Внимателното разглеждане на документите на Конгреса обаче разкрива не само семената, но и първите здрави кълнове на опортюнизма. Например, новата програма минимум, макар и покриваща същите основни изисквания, като тази на старата БСДП, не е така категорична и думата „постепенно“ се промъква в определени позиции. Резолюциите отразяват по-широк кръг от теми, но нито една от тях не споменава работническата класа, която конгресът, изглежда, напълно забравя. Това всъщност не трябва да предизвиква учудване, тъй като по-голямата част от делегатите са учители, студенти и други интелектуалци, предимно от бивши съюзистки фракции.

Семената на опортюнизма най-ясно се виждат в резолюцията за участието на БРСДП в предстоящите избори, след като се подчертава ненужно, че членовете на партията никога няма да влязат в съюз с привържениците на Стамболов, нито ще направят компромиси с други партии или лица, че „споразумения могат да се сключват само с известни честни и прогресивни хора“ и че думата „споразумение“ означава, че „честни“ лица могат да бъдат включени в списъците с нашите кандидати, но „нашите кандидати няма да се появят в списъците на другите партии“. Друга резолюция посочва, че „с оглед на изостаналостта на нашата икономика, която не позволява на нашите агитатори в предизборната кампания да пренебрегват класата на дребните производители на предстоящите избори, агитаторите ще могат свободно да агитират при условие, че няма да допуснат и най-малкото отклонение от принципите, на които се основава Социалдемократическата работническа партия.“

Двете резолюции ясно показват, че въпреки протестите си за обратното, опортюнистичните елементи в Конгреса се стремят да отклонят идеята, че Социалдемократическата партия е пазител на бъдещето на работническата класа, за сметка на влизане в Народното събрание на всяка цена, дори това да означава да се пренебрегнат работниците и да се обърне внимание на дребната буржоазия. Бившите партисти усещат опасността и настояват да се добавят бележки към двете резолюции, в които да се изтъкне, когато се агитират дребните производители, „че всеки член, който публикува програма, която се различава от приетата от Конгреса партийна програма, ще бъде изключен от Партията“, а по отношение на избирателните споразумения: „Нашите другари трябва да бъдат внимателни и когато агитират по време на изборите, да не влизат в конфликт с принципите на социализма. Те трябва да се представят не само като „честни хора“, но и като социалдемократи.“ Както обаче отбелязва по-късно Благоев, „когато самата партия приема и се ръководи от хора, които работят не според политиката на партията, а според собствената си „политика“, всички опити за обвързване на такива „политици“ с резолюции са безполезни.“

По време на изборите партията се кандидатира в десет избирателни района; пет от нейните листи са чисто партийни, а пет са смесени, т.е. включват някои „честни“ непартийни членове. Като цяло, кампаниите се провеждат в съответствие с партийната политика и решенията на Конгреса, но в някои случаи има отклонения от строго класовата пролетарска гледна точка, а през август 1894 г. Централният комитет се принуждава да излезе с предупреждение към партийни членове, които изоставят социалдемократическата тактика в полза на тактика, която в по-голяма степен отговаря на търсенето на личен успех в изборите.

Един от главните виновници в това отношение е Янко Сакъзов, който в предизборната си кампания в района на Нови пазар в Шуменския регион организира публична среща на видни граждани за одобряване на програма от политически и икономически искания, някои от които са част от програмата на партията, но други не са. По негова инициатива на срещата се избира „регионален комитет“ (съвсем отделен от апарата на партията), за да води политическата борба в региона, т.е. да мобилизира широка подкрепа за самия Сакъзов, за да се гарантира избирането му в Народното събрание.

Всичко това е направено преди Конгреса и преди партията да определи своята политика по отношение на изборите. По този начин по време на Конгреса Сакъзов естествено се бори за приемането на резолюции, които дават на кандидатите максимална свобода на действие при съюзяване с „честни“ хора и спечелване на средната класа. Малко след конгреса Сакъзов отпечатва своята Шуменска програма заедно с възторжен доклад за публичното събрание в органа на партията „Другар“ и за избора на „регионален комитет“.

Това поведение от страна на Сакъзов вероятно не бива да предизвиква учудване, тъй като той е опортюнист по природа и в миналото често дава основания за съмнение в естеството на неговата преданост към социалдемокрацията. Невероятно е обаче, че той намира съюзник в лицето на Никола Габровски, стария доверен другар на Благоев, който също започва да търси подкрепата на дребната буржоазия и да публикува свой собствен вестник, в който голяма част от програмата на партията е почти напълно пренебрегната.

Въпреки че опортюнизмът на Габровски има почти същата форма като този на Сакъзов, причините за неговото поведение са малко по-различни. Габровски е мотивиран повече от личната си политическа амбиция и от липсата на вяра в работническата класа, отколкото от прекаленото нетърпение да види масите, вдъхновени от социалистическите идеи. Той винаги е бил велик пропагандатор и ентусиаст, а сега не може да чака малобройната работническа класа да расте и да съзрява, затова трябва да спечели привърженици сред селяните и другите дребни производители. Революционният характер на тяхното мърморене и недоволство той оптимистично надценява. Това, че Габровски вече мисли по-малко за подготовката на работническата класа за нейната историческа мисия, отколкото за воденето на демократично масово движение, се вижда от възторжената статия, която той пише за „Работник“ по повод на сливането. Статията го определя като „ново оръжие срещу реакцията“ и съдържа, между другото, следното изречение: „Нека Съюзът на социалис­тите у нас стимулира по-широк и дори още по-важен съюз на социализ­ма с всички потиснати хора.“ По ирония на съдбата един от факторите, допринасящи за проникването на опортюнизма у Габровски, е участието му като делегат на БРСДП в Конгреса на Втория интернационал в Цюрих (1893 г.). Това е невероятно преживяване за Габровски, който е запленен от всичко още от мига на церемонията по откриването в залата, в която е поставен лозунгът „Работници от цял свят, съединявайте се!“, написан на всички европейски езици, включително на български, до изненадващата поява на самия Енгелс на последната сесия. Той несъзнателно възприема някои от опортюнистическите идеи, които вече са подкрепени от отделни водещи западни социалдемократи, по въпроси като тези за изборните съюзи и други, отнасящи се и до българската сцена.

По този начин в края на лятото на 1894 г. изборната треска обхваща партията. „Цялото внимание на партията, пише по-късно Благоев, беше погълнато от предстоящите избори и от избирателната борба. Мислеше се, че ако партията не спечели в тия избори поне едно депутатско място, ако не излезе от избирателната борба „победителка“, ще пропаднат тя и социализмът в България.“

Благоев прави опит да привлече вниманието на „изборните агитатори“ със статия в „Работник“ След като изброява някои от предимствата, които трябва да се спечелят от влизането на социалдемократи в Народното събрание, като възможността за разпространение на социалистическите идеи и смъкване на маската от лицето на буржоазията пред „най-високото място в буржоазната държава“, той напомня на своите читатели, че наличието на социалистически депутати невинаги автоматично укрепва социалистическото движение. Изборът на депутати от Социалистическата партия ще има значение само ако избирателите вникнат в истинския смисъл на тяхната дейност, но не и ако те са избрани в резултат на компромиси или кампания, която печели симпатии с това или онова, или с две думи – без връзка със социализма. Благоев завършва статията си така: „Нека в избирателната борба високо държим социалдемократическото знаме. Нека не се увличаме само от съблазънта да спечелим няколко депутатски кресла. Нека внимателно отстраняваме всички опасности, които заплашват нашето още младо социалдемократическо движение. Нашата избирателна агитация трябва да бъде открито социалистическа навсякъде. Само победата с такава агитация ще бъде победа на социалдемократическата партия, на социализма.“

Сакъзов се разгневява на Благоев заради статията и го обвинява в нетактичност и обезкуражаване на изборните агитатори в навечерието на изборите. „Добре стана, че бяха избрани двама видни социалисти за депутати, защото в противен случай несполуката им сигурно би се приписала на тази „нетактична“ статия.“ И наистина, за всеобща изненада, Габровски и Сакъзов са избрани в избирателни райони, в които гласоподавателите са предимно селяни. В избирателния район на Габровски – Павликени, близо до Търново, повечето от селяните са жертва в лапите на двама банкери и има от какво да са недоволни.

Предизборната кампания на местния стамболовистки кандидат е чист и неподправен подкуп. Той плаща пет лева на глас, освен това няколко дни преди изборите отваря в своя чифлик вратите на една от къщите си и храни всеки новодошъл с огромни количества колбаси, сушено месо, мазен бекон, сирене, вино и двойно дестилирана ракия под съпровода на цигански музиканти!

Габровски, с дарбата си на оратор и безстрашната си критика към правителството и съда, скоро се превръща в символ на Народното събрание и става една от неговите „личности“. Резултатите от изборите не са случайни, тъй като през 1896 г. и Габровски, и Сакъзов отново се завръщат в същите избирателни райони. По това време много от членовете на партията се вълнуват за политическите последици от споразуменията и съюзите с несоциалистите и полагат усилия за ограничаване на техните възможности.

Вторият конгрес на БРСДП (1895 г. в София) решава, че „честните и прогресивни личности“, с които могат да се съюзяват, не трябва да бъдат членове на нито една буржоазна партия или фракция, а Третият конгрес (1896 г., в София) бележи по-нататъшни етапи, като уточнява, че съюзите трябва да бъдат ограничени до избирателни райони, в които партията не разполага с достатъчно сили, за да е самостоятелна, и че в смесените списъци кандидатите на партията трябва да бъдат мнозинство. Когато опортюнизмът в една партия се развива, той никога не е локализиран, а се усеща във всеки аспект от дейността на тази партия. Така Първият конгрес, който обръща огромно внимание на гласовете и твърде малко на работническата класа, не успява да се справи адекватно с въпросите, свързани с публикациите на партията. Не са предприети мерки за добавяне на нови, оригинални или преводни марксистки произведения в „Социалдемократическа библиотека“, което е една от основните задачи на Общия съвет на БСДП. Публикуването на марксистка литература е оставено на случайността и личната инициатива. Освен това, след като надценява ролята на социалистите в свалянето на Стамболов и тяхната сила и значение за новия режим, Конгресът продължава да надценява исканията за социалистически вестници. Скоро обаче става ясно, че партията не може да поддържа два вестника с трима платени редактори. През август 1894 г. е решено да се обединят „Работник“ и „Другар“ в един вестник, наречен „Социалист“, който да излиза два пъти седмично. Очевидните финансови проблеми на централната партийна преса не възпират някои членове на партията, включително Габровски, да започнат издаване на собствени местни вестници, главно във връзка с нуждите на предизборните им кампании, и с течение на времето те се превръщат по-скоро в широко демократични, отколкото в конкретно социалистически. На практика всички „социалистически“ вестници, които никнат като гъби, се конкурират с централния орган на партията и увеличават финансовите му проблеми, тъй като те разчитат на едни и същи абонати. Когато Вторият конгрес на БРСДП (август 1895 г.) прави опит да внесе някакъв ред в положението, като приема резолюция, според която членовете на партията трябва да получат разрешението на Конгреса, преди да започнат издаване на свои собствени вестници или списания, Габровски критикува решението като неоправдана намеса в свободата на пресата и отказва да се съобрази с него, заявявайки, че неговият вестник се издава с решение на Търновския регионален конгрес на партията.

Редакторът на „Социалист“ е млад мъж на име Гаврил Георгиев, член на Централния комитет на партията и преди това е един от тримата платени редактори на „Работник“ и „Другар“ (другите двама са Благоев и Евтим Дабев). Георгиев е роден в Бесарабия през 1870 г., син на баща българин и майка рускиня, а като ученик във Видин е силно повлиян от Благоев и поддържа връзка с него, след като завършва училище. Като студент в СУ „Св. Климент Охридски“ чете редица класици на марксизма и след като е изключен от него за активно участие в студентските протести срещу Стамболовия режим, той се връща във Видин и се посвещава на социалистическата кауза. През пролетта на 1893 г. се присъединява към редакционната колегия на „Работник“ и се премества в Търново, а на Третия конгрес на БРСДП (1893) е избран в Общия съвет на партията. Самият Георгиев не е заразен от опортюнизъм, но за него е напълно невъзможно сам да издава два пъти седмично вестник и тъй като няма пари за допълнителен платен персонал, той е принуден да разчита на помощта на студенти и други случайни помощници. Този хаотичен начин на работа, плюс влиянието на главния опортюнист Сакъзов, който в качеството си на член на Централния комитет живее в София и понякога практически ръководи партията, дава на вестника му характер на общополитически, а не на издание, което има за цел да разпространява идеите на социализма сред работниците.

Напълно естествено е, че след като по-голямата част от обществената дейност на партията е пропаганда чрез пресата, избирателните кампании и пламенните речи в Народното събрание имат за цел да бъде впечатлена радикалната дребна буржоазия, онези, които се присъединяват към местните клонове на партията, готови да бъдат дребнобуржоазни радикали, като например учители и ученици, а не индустриалните работници, убедени в истината на марксизма. Тези хора вършат твърде малко редова партийна работа, но са в стихията си по време на конгреси, особено за да дават съвети. По този начин общата слабост се превръща в отличителен белег на живота на партия­та. Твърде малко може да се направи, за да се подобри положението, тъй като тези отговорни лица формират мнозинството в много поделения на партията, както и на конгреси. По време на Втория конгрес (1895 г.) БРСДП престава да бъде социалдемократическа партия в истинския смисъл на думата и се превръща, както казва Благоев,
в „конгломерат, колекция от най-различни елементи, интелигенция и дребна буржоазия, без каквато и да е дисциплина или единство.“ Въпреки че вътрешните организационни проблеми на партията привличат вниманието на Втория конгрес, като изключват почти всичко останало, безот­говорността и общата дезорганизация продължават без никакво реално подобрение през следващата година и заемат централно място в дневния ред на Третия конгрес (юли 1896 г., София). На него делегатите упрекват слабохарактерността на партията по отношение на „икономическата изостаналост на страната, която води до прикрепване към нашата партия на дребни занаятчии и членове на интелигенцията. Те са естествено нестабилни елементи, които се отделят и отиват в другия лагер, тъй като техните интереси са по-близки до тези на буржоазната класа. За да се укрепи партията, е от съществено значение стриктно да се придържаме към програмата максимум, която изисква преди всичко набиране на членове от работническата класа, единствената твърда основа за всяка социалдемократическа партия.“

Чак след Четвъртия конгрес (юли 1897 г., Казанлък) нещата наистина започват да се подобряват, но трябва да минат години, преди Партията да възвърне напълно марксисткия си характер, отчасти поради общата съпротива срещу разделяне и отчасти поради трудностите при идентифициране и изолиране на опортюнистите, които често говорят за марксизма на конгреси, но на практика действат по съвсем различен начин. Сакъзов е особено ярък пример за това и многократно е преизбиран в Централния комитет от конгреси, в които преобладава марксисткият елемент. Много важна стъпка по пътя към преодоляване на опортюнизма е решението на Централния комитет да направи Благоев отговорник за периодичното издание на партията „Ден“. До този момент той е редактиран от Сакъзов, който с разнообразните си нови интереси и задължения като заместник, започва да се отегчава от него и в последно време изданието се появява доста нередовно.

 Поради финансовите затруднения на партията, вторият конгрес (1895 г.) гласува за споразумение, с което „Ден“ остава печатен орган на партията, която поема загубите и запазва печалбите, но е възложен на основата на концесия на Сакъзов. Благоев е съгласен да редактира списанието на същата основа, като иска единствено да бъде преименувано на „Ново време“. Първият брой излиза през януари 1897 г. и по този начин, по време на един критичен период в историята на партията, както и през следващите двадесет и шест години, теоретичният ѝ орган е в ръцете на най-опитния и безкомпромисен марксист в България и всички основни въпроси се анализират и обсъждат в светлината на марксизма.

Друга крачка напред е решението на Четвъртия конгрес да се създаде партиен вестник, насочен специално към фабричните работници. През последните години се наблюдава увеличение на броя на стачките, предимно спонтанни и зле организирани, но въпреки това те са показателни за нарастващото недоволство в заводите, както и за съответния растеж на работническите организации и дружества. Очевидно е необходимо партия, която твърди, че нейната основа е пролетариатът, да има подобен вестник, но няма необходимост да се издава и друг вид вестник.

Обаче онези елементи, които копнеят за влияние сред по-широките слоеве от населението и говорят за „народа“, а не за „работническата класа“, все още са масово представени в партията и в конгреса, а това води до половинчати мерки и до неправилни решения. Така че партията отново има два вестника, нещо, което по принцип трудно може да си позволи: „Работнически вестник“ – за работниците, и „Социалист“ – за народа, интелигенцията и останалите. През ноември 1897 г. „Социалист“ всъщност е преименуван на „Народ“, но неговият редактор Гаврил Георгиев подава оставка след сериозно несъгласие със Сакъзов, тогава секретар на партията. Петият конгрес (юли 1898 г., Ямбол) решава да го закрие и да запази „Работнически вестник“ като единствен вестник на партията. Същият конгрес убеждава Габровски да се откаже от издаването на местния си вестник.

Предложението за основаване на „Работнически вестник“ е направено на Четвъртия конгрес (1897 г.) от Георги Кирков, когото впоследствие конгресът назначава за редактор, а за негов помощник – Евтим Дабев. Назначаването на Кирков на този отговорен пост спомага за укрепване на марксисткия елемент в партията, защото Кирков е добър марксист и талантлив журналист. Роден в Плевен през 1867 г., син на учител, в продължение на няколко години той посещава средно училище в руския град Николаев, където се запознава с произведенията на големите руски писатели от ХIХ в. и пише стихове, хумористични разкази и пиеси. През 1886 г. се завръща в България. Завършва средното си образование, продължава да пише и известно време е учител. След като отбива двегодишната си военна служба, той отива на работа в Института по картография към Министерството на войната, което му осигурява стипендия за учене на картография във Виена. Там той влиза в контакт с австрийското социал­демократическо работническо движение, връща се у дома като убеден марксист и се присъединява към БРСДП през 1895 г. През 1896 г. напуска Института по картография завинаги, след политическата му атака срещу министъра на войната, и отива да помага на Гаврил Георгиев при редактирането на „Социалист“.

Кирков и Дабев започват да издават седмично „Работнически вестник“ на основа на същата концесионна, каквато приема Благоев във връзка с „Ново време“, и тъй като Дабев и семейството му живеят в Казанлък, през първите две години от съществуването му, вестникът се печата там. Парите са постоянен проблем, но местните социалисти правят всичко възможно, за да продължат живота му. Понякога онези, които искат да си купят вестник, почти не могат да си го позволят, затова редакторите се съгласяват да приемат абонаменти, платени в боб, леща, картофи, лук и т.н. Кирков е още ерген и се храни у Дабеви, които грижливо готвят „абонаментите“ за двамата редактори! „Работнически вестник“ излиза в четири страници и обикновено съдържа две или повече кратки, ярки статии, като едната е редакционна и прави преглед на текущите събития, а другите се занимават с важни актуални въпроси.

Има редовни рубрики, които разглеждат теми като несправедливостта на част от работодателите, условията във фабриките, обзор на книги. Много важна особеност в „Работнически вестник“ са фейлетоните на Кирков – блестящи остроумни скици, вдъхновени от собствените му наблюдения върху политическата и социалната сцена. Той подписва много от тях с псевдонима „Майстор Гочо Зулума“, но постепенно става широко известен като Майстора, точно както Благоев е прочут като Дядото. Хуморът и сатирата са съществена част от политическия арсенал на Кирков и дори колоната, посветена на кратките новинарски материали, често завършва с шеги на гърба на институциите, като например: „Началникът на полицията: „Господин кмете, как така децата в твоето село се разхождат боси?“ Кметът: „Трябва да ни извините, господине, но в нашето село, те така се раждат!“ Кирков е автор и на редица оригинални стихове, а също така превежда от немски език стихотворения на Макс Кегел, които, с подходящи мелодии, се превръщат в любими песни на българската работническа класа.

 

СЕМЕЕН И ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ В ПЛОВДИВ

 През годините на кризата в партията Благоев живее със семейството си в Пловдив. Първоначално той е един от четиримата „платени“ редактори, избрани единодушно от Първия конгрес на БРСДП, но когато само няколко седмици след Конгреса става ясно, че няма пари за заплати на редакторите, Благоев, който вече е затънал в дългове, се принуждава да подаде оставка от редакционната колегия на партийните вестници, както и от Централния комитет: „Смятах го за твърде неделикатно даже да загатвам, че искам да остана в редакцията, а още повече да предлагам на другите да излязат от нея. Въпросът беше ясен: партията не можеше тогава да поддържа редактори и трябваше да напусна.“

Пловдив е един от най-древните градове в България. Възникнало през неолита, селището приковава вниманието на Филип Македонски, който го развива и нарича Филипополис, градът на Филип. Тракийските племена, обитавали района, променят името в Пулпудева, което по-късно славяните превръщат в Плундив и накрая в Пловдив. Римските завоеватели, които строят в града крепост, амфитеатър, бани и други удобства, не се опитват дори да произнасят различните му имена, а с типичен военен размах го наричат Тримонциум, което на латински означава „Трите хълма“. Това име е препратка към най-трайната характеристика на Пловдив: скалните сиенитни хълмове, които се издигат от плодородната равнина край Марица, са стръмни като месопотамски зикурати. Три от тях са напълно отделени един от друг, а други три заедно представляват съвършена природна крепост. Подобно на Търново, Пловдив има стръмни калдъръмени улици, които опасват четирите обитавани хълма, по времето на Благоев те носят турските имена Сахаттепе, Небеттепе, Таксимтепе и Джамбазтепе. Турците наричат града Филибе. Пловдив е важен административен и военно-икономически център и много гръцки търговци се местят тук. Изграждат големи луксозни къщи и монополизират културния и църковния живот, докато българите се утвърждават в града към средата на ХIХ век. По време на Съединението на Източна Румелия с Княжество България Пловдив все още е най-големият град в България.

Благоев заминава от София за Пловдив в момент, когато Вела е заета с подготовката на първия брой на „Дело“, марксистко месечно издание, издържано в традицията на „Съвременен показател“, посветено на литературата и социалните науки. Тя подготвя няколко от неговите рубрики. Списанието оцелява в продължение на две години (общо двадесет и четири броя) и публикуването му е прекратено, когато Благоев поема отговорността за „Ново време“ в края на 1896 г. Материалите, публикувани в „Дело”, представляват оригинални произведения на български писатели, преводи на произведения на Байрон, Хайне, Лермонтов, както и статии по икономически въпроси, философия, образование и т.н. За проблемите на жените също е отделено значително място, тъй като Вела винаги е била неуморим защитник на правата им – те по никакъв начин не са по-нисши от мъжете и при подходящо образование могат да успеят във всяка една професия. Тя яростно се противопоставя на идеята, подкрепяна от повечето мъже, и дори от много жени, че ролята на жената в обществото е просто да бъде декорация и да осигурява приятна атмосфера в дома. Вела ентусиазирано пише за шепата лекарки в България, общо десет, които не само се справят със своята трудна и отговорна професия, но и печелят уважение чрез нея. В няколко статии тя подчертава, че освобождаването на жените от тяхното положение на неравенство спрямо мъжете не е чисто феминистичен въпрос, а е неразривно свързан с общия проблем на освобождението на човечеството от класовото потисничество.

Твърдите възгледи на Вела за еманципацията на жените обаче никога не стават причина за пренебрегване на дома, съпруга или децата. Тя е чудесна съпруга и майка, която, без да се оплаква, поддържа семейството, облечено и нахранено с доходи, които биха накарали повечето жени да се отчаят. Вела обгражда децата си с любов и сигурност, без да ги глези и създава домашна атмосфера на хармония и топлина, на които много „професионални“ домакини биха могли да завидят. През октомври 1895 г. членовете на семейството се увеличават на шестима след раждането на втория син, когото наричат Димитър, като неговия баща. Появата му на белия свят е толкова трудна, че за известно време животът на Вела виси на косъм. Вела е удивително добре организирана личност и сякаш не е достатъчна редовната ѝ работа като учител, семейството с четири малки деца и редактиране на месечно списание, но тя се захваща и със създаването на женски клуб, първия в България, по подобие на женските клубове в САЩ, и изнася лекции на теми като „Обществата на жените в нашата страна“, „Позицията на жените през Средновековието и в Западна Европа днес“, „Толстой и неговата Кройцерова соната“, „Моралното възпитание на децата“, както и върху произведенията на Тургенев и Ибсен, в които жените играят важна роля.

Вела не се задоволява с всичко това и става движещата сила зад кампания за организиране на детски градини в Пловдив. Усилията ѝ довеждат до отварянето на седем такива заведения в различни квартали на града.

През октомври 1894 г. Благоев има късмета да си намери работа като преподавател по руски, български език и история в Държавната мъжка гимназия „Александър I“. Той преподава в нея през следващите три години, но през октомври 1897 г. е уволнен от Министерството на образованието заради неговите социалистически идеи и редактирането на „Ново време“. Това „използване на пръчката“ от страна на Министерството идва след отказа на Благоев да се възползва от „моркова“, подхвърлен му под формата на предложение, предадено му чрез неговия директор, а именно да преподава руски език на съпругата на принц Фердинанд, принцеса Мария-Луиза Бурбон Парма! Благоев е крайно развеселен от тази покана, на която той категорично отказва, и заявява на директора, че подобни опити за подкуп са твърде наивни. Всъщност, още преди уволнението си Благоев иска да се откаже от преподаването, за да се концентрира изцяло върху списанието, но директорът отказва да го освободи и го заплашва със сериозна глоба, ако го направи! Акцията на Министерството за уволнението му всъщност е добре дошла. Неговите ученици обаче много съжаляват, че го губят, тъй като той е прочут учител, чиито уроци винаги са ясни и интересни, и който с удоволствие удовлетворява любопитството на момчетата, като отговаря на въпросите им и разширява урока отвъд границите на учебниците. По този начин рядко има проблеми с дисциплината в класа. Ако обаче някое момче се осмели да наруши дисциплината, Благоев никога не се изнервя, нито повдига глас, а само се обръща към виновника с няколко тихи думи на укор, след което урокът обикновено продължава, сякаш нищо не се е случило. Учениците организират стачка срещу някои нови наредби, издадени от Министерството на образование­то, като тестове в клас, които поставят в по-неблагоприятно положение децата от по-бедни семейства и с по-малко средства за подготовка. Благоев не само симпатизира на учениците си, но тайно ръководи стачката, която завършва с победа за тях. И след като напуска училището, бившите му питомци го посещават, дори му помагат за разпространението на „Ново време“ – попълват адресите на абонатите и носят списанието до пощата. След като губи работата си, Благоев разполага с повече време, за да се посвети на подготовката на „Ново време“. Голяма част от материа­лите, които той пише, както и останалите публикации, отразяват не само широкия му спектър от интереси и знания, но и огромното количество прочетена от него литература, която е част от ежедневието му. Статиите и рецензиите на книги разкриват, че той е редовен читател на почти цялата българска ежедневна и периодична преса, както и на някои чужди вестници и списания, и че е в крак с най-новото от художествената литература и фантастиката. Те също показват, че той е запознат с произведенията на всички големи европейски философи, икономисти и писатели, от древните гърци до Хърбърт Спенсър, Лев Толстой и Дарвин. Освен актуалните събития, социалните и икономическите проблеми и въпроси, свързани с образованието, в статиите на Благоев намират място различни теми като хипноза, спиритизъм и изкуство за изкуството.

Благоев пише редица статии за изкуството и естетиката като цяло, като твърди, че цялото изкуство е ангажирано, съзнателно или несъзнателно, и има своя основна цел. „Изкуство за изкуството“, пише той, има „най-лошата основна цел“, а именно желанието да се откъсне изкуството от реалността и да се отрече нейното значение. Вярвайки, че всяко произведение на изкуството или литературата съдържа някакво послание, Благоев смята, че то не е единственият критерий за неговите качества. За да бъде добро едно произведение, трябва освен съдържанието си да притежава и два други съществени елемента, а именно, художествена истина и художествена форма. Първият се състои в изобразяването и развитието на герои и събития, и то убедително и искрено, докато вторият е естетическият елемент, начинът, по който се реализира едно произведение. Артистичната истина зависи от перспективата и мисленето на писателя или художника, а художествената форма зависи от таланта. Затова, за да предаде посланието си, писателят трябва да пише убедително и добре, защото липсата на художествена истина или художествена форма, намалява въздействието на това послание върху читателя. Всичко това, разбира се, е вярно не само за изкуството и литературата, но и за политическата пропаганда. Години по-късно, когато партията на Благоев е на власт, комунистическият поет Стефан Цанев ще напише стихотворение, в което пита: „Как може да се убие една идея?“ Отговорът, който дава, е: „Като се говори за нея по скучен начин!“

Статиите на Благоев разкриват и важни особености на характера му, а именно неговата справедливост и искреност и готовността му да признае правилното и неправилното в писанията и становищата на идеологическите си противници, като същевременно оборва техните погрешни аргументи. Неговото душевно благородство личи пределно ясно и в некролога, който пише за Димитър Димитров, водещ член на партията, починал през април 1902 г. Въпреки че преди смъртта си Димитров е един от най-близките и активни сътрудници на Сакъзов, Благоев предпочита да пренебрегне последните му прояви на опортюнизъм и да се съсредоточи изцяло върху положителния му принос към каузата на социализма.


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор