Димитър Цацов е професор, доктор на философските науки. Работи в областта на историята на философията, онтологията, гносеологията, социалната философия.

 

ЕПИЗОД ОТ ИСТОРИЯТА НА СП. „НОВО ВРЕМЕ”

Брой 7-8, ноември-декември 2017

Разделянето на българските философи на догматици и ревизионисти е обусловено до голяма степен от разногласията по отношение на лисенковизма. Това е първото значително деление между българските марксисти през втората половина на ХХ век.


 

Сто и двадесет годишната историята на сп. „Ново време“ е изпълнена с различни събития, които могат да се оценяват различно, да носят различен дори и противоречив смисъл. Все още няма пълна история на това списание, което заема важно място в българската културна, духовна и политическа история. Безспорно е обаче, че то е своеобразен ценностен център, който концентрира надежди, мечти и съдби.

Ако сп. „Ново време“ през първата половина на ХХ век може категорично да се определи като опозиционно, критично и защитаващо бедните и страдащите, то ролята му през втората половина на ХХ век не може да се определи еднозначно. Близката история на сп. „Ново време“ е най-непозната и поради това дава възможност за всякакви спекулации. За този период една обобщена характеристика на списанието може да се намери в Уикипедия: „В периода 1947–1989 г. сп. „Ново време“ разглежда приложението на комунистическата идеология при политиката на БКП в различните обществени сфери. Играе ролята на неофициален теоретичен орган на БСП и е трибуна за разнообразни леви идеи“. Съществуват обаче и други характеристики, каквато е тази на дългогодишния съветник на Т. Живков Нико Яхиел. В мемоарната си книга „Тодор Живков и личната власт“ (1997) той казва следното: „… съществена роля в укрепването на тоталитаризма и личната власт играха печатните органи на партията, особено в. „Работническо дело“ и сп. „Ново време“. Те бяха мощни глашатаи на монополната политическа сила и на нейния ръководител, на стратегията и тактиката на БКП, на нейните действия“ (1). Казано с други думи, през втората половина на ХХ век сп. „Ново време“ е апологетично. Няма да се спирам доколко правилно е посоченият период да се характеризира като тоталитаризъм (2). Вярно е, че този термин се използва, но той има предимно тесен политически, а не изследователски смисъл.

Що се отнася до сп. „Ново време“, ще посоча една друга оценка, която е дадена от непосредствен участник в редица събития през 60-те години на ХХ в. Става дума за Асен Игнатов, по това време преподавател по философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на редици статии, а през 1968 г. излиза и книгата му „Тъга и порив на епохата“, която официал­но е разкритикувана, но реално е пример за творческо приложение на марксизма. През 1972 г. емигрира в Белгия и неговото творчество вече е с подчертано антикомунистическо съдържание. Но за периода, когато е в България, той пише: „..Ние все по-здраво овладяваме положението и нашите хора са навсякъде. И във в. „Народна младеж“, и в сп. „Младеж“, и в сп. „Ново време“. Скоро властта ще бъде наша. Това, че линията побеждава, се потвърждава и от последният пленум на ЦК на БКП, на който се разделиха функциите на Партията и държавата...“ (3). Какво има предвид Асен Игнатов?

***

През 60-те години на ХХ в. българските философи се разделят на две основни групи, както те самите се характеризират като догматици и ревизионисти. Началото на делението е 1959 г. Като догматици се характеризират: Тодор Павлов, Гергин Гергинов, Стойко Попов, Борис Ценков, Стефан Василев, Деян Павлов, Тодор Стойчев и др. Ревизионистите са: Добрин Спасов, Азаря Поликаров, Петър Митев, Кирил Дарковски, Елка Панова, Кирил Василев, Исак Паси, Стефан Ангелов, Ради Радев, Борис Чендов, Васил Момов и др. (4)

На 11 ноември 1959 г. излиза постановление на ЦК на БКП и Министерския съвет, в което се обсъждат въпросите, свързани с развитието на науката и нейната роля за социалистическото строителство. Тези изводи се аргументират чрез позоваване на „дискусията“, проведена на 4–8 април 1949 г., „Положението на биологическата наука у нас в светлината на Мичуринското учение“. Тя обаче може да се определи не като нещо друго, а като съд и политически разгром на „вайсманизма-морганизма“ и установяване на господството на лисенковизма в България като официална научна догма (5). Конференцията довежда до преждевременната смърт на проф. Дончо Костов (Национална конференция по генетика, януари 2010).

В тази ситуация се провежда съвещание на философските работници в България, което е организирано от отдел „Наука, образование и изкуство“ при ЦК на БКП на 11, 12 и 13 ноември 1959 г. Съвещанието се основава, както се изтъква, върху решенията на ХХІ конгрес на КПСС, на доклада на др. Т. Живков пред ІІІ сесия на Народното събрание и постановление­то на ЦК на БКП и Министерския съвет за развитието на науката. Заключителното изказване е на секретаря на ЦК на БКП Митко Григоров. Именно на това съвещание се появяват първите „пукнатини“, които по-късно водят до оформяне на

две групи български философи, които воюват помежду си
с всички позволени и непозволени средства

Ябълката на раздора е философия на биологията и по-точно отношението към лисенковизма. Отбелязва се също, че в областта на биологията има най-много философски работници: Т. Павлов, А. Киселинчев, Ив. Панчев, Г. Гиргинов, Н. Бербатов, К. Варталов, Гр. Векилов, Ив. Калайков, А. Кътов и др. Всъщност това са основните лица, които образуват групата на догматиците, защото те под една или друга форма защитават идеите на Лисенко.

Изказването на Н. Ирибаджаков на това съвещание „Относно съюза на диалектическия материализъм с различните форми на материализма в съвременното естествознание за борба против идеалистическата философия“ е остро разкритикувано от проф. Иван Панчев. След това съвещание е публикувана статията на акад. Т. Павлов в сп. „Философска мисъл“ „Повече логика е нужна“. В нея изказването на Ирибаджаков е определено като „огромно недоразумение, което може да има извънредно лоши и общометодологически, и философско-гносеологически, и политически последствия“; то съдържа „явни немарксически, нематериалистически и недиалектически изводи“. „Другарят Н. Ирибаджаков би трябвало ясно да осъзнае това и да се прости с желанието си да новаторства там, където новаторството не е нужно и където то означава всъщност идеологическо принципиално примиренчество, за да не кажа капитулация, по отношение на идеалистическите теории…“(6)   

С тези тежки характеристики по повод позицията на Н. Ирибаджаков се поставя началото на разцеплението. Във „Философска мисъл“ от 1960 г., бр. 3, се появява статията отговор „Нужна е повече логика и още нещо....“. След разсъждения за принципите на критиката, за материализма и идеа­лизма в биологията и т.н. Ирибаджаков поставя въпроса: „Ако за др. Павлов не представлява особена трудност да заклейми като „типични“ идеалисти, агностици и мистици всички биолози, които приемат като носители на наследствеността някакви хипотетични веществени фактори, които се оказват, че не съществуват в действителност, на какво основание обявява той за също такива типични идеалисти, агностици и мистици и онези биолози вайсманисти-морганисти, които смятат, че носители на наследствеността са гените, но според които гените са молекулите на ДНК, която действително съществува?“ (7). В същия брой на  сп. „Философска мисъл“ излиза и статията на Т. Павлов „Още веднъж за нуждата от повече логика...“, в която се повтарят основните аргументи, които е изказал вече в предишната статия. Оценката на Н. Ирбаджаков за тази нова статия на Т. Павлов е „не намирам именно ЛОГИКА“ (8). По този начин окончателно се формират групите на догматиците и ревизионистите.

Продължение на този дебат е статията на Н. Ирибаджаков в сп. „Ново време“ „Догматизъм и творчески марксизъм“. В нея не се споменават конкретни имена, но духът на написаното говори, че се имат предвид Т. Павлов и неговите последователи: „Вместо с обстойни, задълбочени и действително всестранни изследвания, вместо със силата на убедителната и несъкрушима научна аргументация много теоретически и идеологически въпроси се решаваха с постановления, в основата на които често пъти бяха въведени в догма, но недоказани или погрешни становища и преценки на издигната в култ личност. Догматизмът, дискредитирането на научната мисъл и другите порочни методи, свързани с култа към личността, сериозно спъваха развитието също на физиката, кибернетиката, биологията и други естествени науки. Особено вредна роля в това отношение изиграха вулгаризаторските, но по същността си ревизионистически схващания на догматизма за приложението на принципа на партийността в естествознанието, подмяната на философските категории и критерии с частнонаучни, свеждането на всеки частнонаучен спор до идеологически спор, до проявление на борбата на противоположни класови идеологии. В резултат на това съществуваше тенденция да се подценява и отрича огромното значение на научното значение на теорията на относителността, кибернетиката. Подценяваше се или просто се отричаше значението на биологическите и биохимичните изследвания за разкриване тайните на живата материя и се насаждаше неправилният възглед, че биологията може успешно да върши своята работа, без да изследва сложните физикохимични процеси, които се извършват в живата материя. Съществуването на материалистически и диалектически тенденции в естествознанието в капиталистическите страни се пренебрегваше и даже се отричаше.“ (9)  

Вероятно атаките на Н. Ирибаджаков към Т. Павлов се възприемат като пропуквания на идеологическия фронт, защото в доклада на М. Григоров „За нов подем в идеологическата работа на партията“ специално се изтъква, че промяната на обстановката, т.е. след края на култа към лич­ността, „не бива да води до унищожаване на кадри, до сриване на наши безспорни авторитети в областта на науката, културата и изкуството, каквито тенденции се чувстват на някои места“ (10)  .

Темата за догматизма и ревизионизма сред българските философи има и по-широки измерения

Вероятно много от импулсите за нейното актуа­лизиране през 60-те години идват и от изострящите се отношения между КПСС и ККП, особено след ХХ конгрес на КПСС. Обвиненията са различни, но едно от основните е в диапазона догматици – ревизионисти, като Комунистическата партия на Китай е обвинена от КПСС в догматизъм, докато китайските комунисти обвиняват ръководството на КПСС в ревизионизъм (11).

Ситуацията, свързана с догматизма и ревизионизма в България, се изостря допълнително, след като се разкрива заговорът на Иван Тодоров–Горуня. Основните аргументи, изказани на пленума от 14 април 1965 г. за прокитайските възгледи на заговорниците от организацията на Горуня, са: „В подхода на заговорниците към Съветския съюз личи позицията на китайските разколници. Те поддържат мнението, че сегашното партийно и държавно ръководство на КПСС и Съветския съюз провежда ревизионистична политика... Първият извод, който трябва да направим, се състои в следното: ние подценихме възможностите на китайските догматици и разколници да създадат трудности в нашата партия“. (ЦДА, ф. 1Б, оп. 34, а. е. 6, л. 1–19).

На фона на казаното дотук може да се твърди, че началото на разделянето на българските философи на догматици и ревизионисти е обусловено до голяма степен от разногласията по отношение на лисенковизма. Историята на дебатите, свързани с темата „Лисенко“, е същевременно история и на първото значително деление между българските марксисти през втората половина на ХХ век. Ако се елементаризират нещата, може да се каже, че догматици са тези, които отричат, че наследствеността е свързана с гените, а ревизионистите са онези, които защитават другата гледна точка. От съвременна гледна точка, когато вече разчитането на генома е факт, подобен спор изглежда твърде схоластичен, но той е показателен за контекста, в който се произвеждат философски знания, т.е. за онзи възел от социални отношения, в който са преплетени личностни, политически, институционални, поколенчески и др. отношения, структуриращи наличната среда на философите от това време.

Записка на Ирибаджаков от неговия архив, която няма дата, но от почерка личи, че е писана дълго след конкретните събития от 60-те години, е озаглавена „Съветските другари и моята критика на Лисенко и неговата школа“. В нея се казва: „Партийните и държавните ръководни дейци както в България, така и в Съветския съюз, които обвиняваха моите статии и книгата ми „Философия и биология“ в антисъветизъм, правеха това или поради преднамереност, или поради своето невежество, защото първите положителни отзиви за тези мои произведения дойдоха именно от страна на най-авторитетните съветски философи и биолози. Като се има предвид фактът, че моята книга „Философия и биология“ беше забранена от Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков като Генерален секретар на партията; че заради моята дискусия с Т. Павлов аз бях наказан, като бях изваден от състава на ЦК на БКП и уволнението ми от длъжността „отговорен редактор на теоретичното списание на ЦК на БКП „Ново време“ бе решено и оставаше да бъде изпълнено; като се има предвид протестите от отговорни съветски политически и научни дейци, че с многобройните си полемични статии и с полемичната си книга „Философия и биология“, която бе кулминация на полемиката ми с Тодор Павлов, се меся във вътрешния живот на Съветския съюз; като се вземе предвид фактът, че във Философския институт една доста голяма група от философи, начело с акад. Тодор Павлов, обсъждаше едно открито писмо от 20 машинописни страници на 10 видни съветски привърженици на акад. Т. Лисенко за Н. Ирибаджаков по повод книгата му „Философия и биология“; както и предвид активното участие на голям брой философи-лисенковисти в дискусията и резервираното отношение на българските биолози към тази дискусия, длъжен съм да подчертая, че срещнах публична подкрепа в България единствено от философи марксисти.“

Ирибаджаков не изброява имена, но очевидно е, че има предвид Бернард Мунтян и Никола Стефанов, които веднага след излизането на „Философия и биология“ публикуват положителна рецензия във в. „Народна младеж“, год. ХХІІІ, бр. 293, от 14 декември 1967 г.

Всъщност това е единствената рецензия за тази книга. В книгата си „Тодор Живков и личната власт. Спомени, документи, анализи (1997)“ Нико Яхиел споменава за избухването на Т. Живков по адрес на Ирибаджаков по повод същата книга. В сп. „Философска мисъл“ изобщо не се отбелязва нейното излизане.

***

В тази ситуация Н. Ирибаджаков организира дискусия в сп. „Ново време“ по въпроса

за характера и задачите на творческите дискусии
в областта на науката

Тя е прекратена в началото на август 1965 г. Повод за дискусията е статията на Н. Ирибаджаков „Творческите дискусии – обективна необходимост за социалистическото общество“ (1965:1). В тази статия се прави опит да се покаже, че свободните и творческите дискусии произтичат като необходимост от самата социалистическо-демократическа природа на нашия строй и партията, от принципите на нашата марксистко-ленинска теория, от решенията на ХХ и ХХІІ конгреси на КПСС, от решенията на Априлския пленум и на VІІІ конгрес на БКП. Като червена нишка през цялата статия е тезата, че дискусиите в обществото ни трябва да служат като мощно средство за творческото развитие на нашата марксистко-ленинска  теория, на науката, за борба както против догматизма, така и против ревизионизма, против буржоазната идеология. Главната пречка за развитие на творческите дискусии у нас са неизживените сектантско-догматически схващания на някои дейци на културния фронт.

Статията е посрещната различно. Едни я одобряват напълно или с някои критични бележки, други не я одобряват понеже „разкрасявала“ нашата действителност, а догматично настроените хора я обявиха за порочна и даже за „ревизионистична“. Т. Павлов е разгневен от нея, защото догматичните му схващания са предмет на критика в статията. В редакцията на сп. „Ново време“ постъпва статията на Стойко Попов „За нашите дискусии“, в която той критикува статията на Н. Ирибаджаков от догматични позиции. Независимо от това Н. Ирибаджаков предлага да се отпечата статията в „Ново време“, като същевременно предлага и други автори да изкажат своите схващания, т.е. да се проведе широка дискусия. Мнението на редколегията е, че би било по-целесъобразно да не се оставя дискусията да протече стихийно, а да се поканят някои изтъкнати представители на науката, включително и Т. Павлов – да изложат своето мнение за значението на дискусиите за науката, за това по какво и как да се дискутира, и т. н.

След статията на Ст. Попов постъпват в редакцията на списанието статиите на Добрин Спасов и Никола Николов, които критикуват развитото от Ст. Попов гледище. Но след публикуването на статиите на Добрин Спасов и Никола Николов, които отправят критични бележки както по адрес на Ст. Попов, така и по адрес на Т. Павлов, реакцията е показателна. Т. Павлов и близките до него философски работници започват истинска кампания против редакцията на „Ново време“. Изтъква се, че са публикували статии с „погрешни“ схващания, че

списанието е станало трибуна
на „нездравите елементи“

и т.н. На 9 август 1965 г. има указания за прекратяване на дискусията. Н. Ирибаджаков по този повод пише: „…Аз недоумявам, защо след като дискусията бе разрешена, изведнъж трябваше да бъде прекратена? Да допуснем, че в статиите на другарите Д. Спасов и Н. Николов се съдържат погрешни, и то твърде погрешни разбирания, за дискусиите или по някакъв друг въпрос, който е свързан с дискусиите у нас. Защо това трябва да бъде основание за спиране на дискусията? Нали дискусията възниква, защото има повече или по-малко правилни и повече или по-малко погрешни становища, нали тя се води, за да се докаже кое е правилното и кое е неправилното становище. Ако нямаше неправилни становища, нямаше да има нужда и от дискусии. Какво страшно има в това, че някой изразил и развивал по дадените въпроси погрешен възглед, който макар и погрешен, не поставя под съмнение правилността на линията на партията, а се стреми да я утвърждава? В хода на дискусията ще се разкрие неговата неправилност, ще изясним кое е правилното и по такъв начин ще отнемем на неправилните становища всякаква почва, ще ги преодолеем и така ще укрепваме нашето идейно единство върху най-здравата основа – върху основата на марксистката логика, на доказателствата, на убеждението… На заседание на научния съвет на „Философския институт“ др. Павлов разправял, че е ходил при др. М. Григоров, за да настоява дискусията в „Ново време“ да бъде прекратена. Другарят Григоров ме „извикал“ и ме „нарязал“. Що се отнася до редакцията на „Ново време“, др. Павлов казал, че тя ще бъде „разгонена“… Навярно вдъхновен от подобни изказвания на др. Павлов, Борис Ценков срещнал др. Райчо Пишев, член на нашата редколегия, и му казал: „Ти трябва да се определиш! Линията, провеждана от вашия отговорен редактор, е погрешна, а вашата редколегия е единна около него“. С други думи, единството на нашата редколегия, което е единство върху основата на решенията на VІІІ конгрес, върху решенията и указанията на ЦК, трябва да бъде разбито... Същевременно др. Т. Павлов вече ме зачисли в лагера на „ревизионистите“ и нещо като главатар на „нездравите елементи“ у нас, с които по неговата теория дискусията не трябва да се дискутира, а просто трябва да бъдат „разгромени“... Ако аз наистина съм такъв, какъвто ме представя др. Т. Павлов, тогава моята скромна личност, а заедно с нея и редколегията на „Ново време“, наистина би трябвало да бъдат „прогонени“ от теоретичния орган на ЦК. Но това може да решава онзи, който ни е назначавал, т. е. Политбюро и Секретариатът на ЦК, и не разбирам с какво право др. Т. Павлов прави изявления за нашето „разгонване“, а хора като Б. Цанков са се запретнали да разбиват единството на нашата редколегия, която е един партиен орган. Доколкото зная, никакъв партиен устав, никакви партийни норми, никаква партийна дисциплина не дават такива права на Т. Павлов и на неговите съмишленици… Що се отнася до дискусията, започната на страниците на „Ново време“, аз мисля, че тя не бива да остане незавършена. Научавам се, че редакцията на сп. „Философска мисъл“ се гласи да излезе с редакционна статия, която да даде оценка на дискусията в „Ново време“. Това няма да бъде правилно. Дискусията се води в „Ново време“ и изводите от нея, каквито и да бъдат те, трябва да се направят на страниците на „Ново време“. Странно би било, ако „Философска мисъл“ излезе с редакционна статия, в която ще разясни на теоретичния орган на ЦК как трябва да разбираме дискусиите.“ (12)  

***

От птичи поглед българското общество през 60-те години на ХХ век изглежда като похлупено от една обща идеология, в основата на която е един от вариантите на марксизма, единна и централизирана структура на управление и контрол, но ако се слезе на по ниските нива, се вижда как единният идеологически „похлупак“ се разбива на различни интерпретации, на конфликти на различни разбирания, личностни борби. Именно в такава ситуация е вплетено и сп. „Ново време“.

На фона на описаната конкретна ситуация става ясно защо сп. „Ново време“ е посочено в разказа на Асен Игнатов като един от печатните органи, който активно участва в процеса на демократизация на българското общество. Ето защо класификацията на Н. Яхиел за близката история на сп. „Ново време“ губи своя смисъл. Тя явно е плод на желанието на автора за приспособяване към новата „права линия“, настъпила през 90-те години на ХХ век в България.

Основният извод е, че към близката история на списанието и не само към него трябва да се подхожда не с общи абстрактни класификации и особено с такива, които са плод на царящата днес неолиберална политическа терминология, а изследователски и с микроскопска оптика да се изследва, в случая, историята на сп. „Ново време“ и върху тази основа да се правят съответните изводи.

Няма съмнение, че сп. „Ново време“ е един от инструментите за легитимация на политическата власт, но е важно да се отчита принципът, върху който тя е изградена – за защита на широки народни или ограничени класови интереси. Ето защо от особена важност е контекстът, в който функционира сп. „Ново време“, в който се пресичат сложни траектории на идеологията, културата, управленски специфики, традициите, личностни пристрастия и ценностни установки. Реконструкцията на тази многофакторност е основата за една адекватна оценка за ролята на сп. „Ново време“ през втората половина на ХХ век.

 

 Бележки

(1) Яхиел, Н. 1997. Тодор Живков и личната власт. С., М-8-М, 405.

(2) Проданов, В. 2006. Десет тезиса срещу концепциите за тоталитаризма. В: Политическата мисъл на ХХ век – поуки за България. С., Авангард прима.

(3) Знеполски, И. 2016. Как се променят нещата. От инциденти до голямото събитие. Истории с философи и историци.1 и 2 част, Институт за изследване на близкото минало & Сиела, С., 551 + 398 стр., 441.

(4) Ignatow, A. 1976. Philosophie der Arrieregarde: Die Auseinandersetzungen zwischen Dogmatikern und Revisionisten in Bulgarien. Author(s): Reviewed work(s):Source: Studies in Soviet Thought, Vol. 16, No. 1/2 (Jun)., p.32.

(5) 1948 г. е началото на пълната доминация на лисенковизма в Съветския съюз. През същата година А. А. Жданов и Г. М. Маленков пишат проект за решение „За положението в съветската биологическа наука“, който е изпратен на Сталин. В него са формулирани двете позиции: „През последните години сред биолозите се разгърна широка дискусия по основни въпроси на биологията. Като се запозна с материалите, научните трудове и практическите резултати, ЦК на ВКП (б) счита, че трябва да даде оценка на основните направления в биологическата наука. ЦК на ВКП(б) счита, че в биологическите науки са формирани две диаметрално противоположни направления: едното е прогресивно, материалистическо, мичуринско, наречено на името на неговия основател, видния съветски природоизпитател и преобразувател И. В. Мичурин и ръководено от академик Т. Д. Лисенко; другото направление е реакционно-идеалистическо, менделеевско-моргановско, основатели на което са буржоазните биолози: Вайсман, Мендел и Морган и техните последователи в съветската биологическа наука – акад. И. И. Шмалхаузен, проф. А. Р. Жебрак, Н. П. Дубинин, Н. К. Колцов, А. С. Серебровски, М. С. Навашин и др.“

(6)  Павлов, Т. 1959. Повече логика е нужна. Философска мисъл. 6: 197-200.

(7)  Ирибаджаков, Н. 1990. За марксистко-ленинската трактовка на философските проблеми на биологията. В: Крушение на догмите С. : 46.

(8) Ирибаджаков, Н. 1990. Нужна е повече логика и още нещо... В:  Крушението на догмите С. , 66.

(9)  Ирибаджаков, Н. 1962. Догматизъм и творчески марксизъм. Ново време, 1, 28

(10)  Григоров, М. 1962. За нов подем в идеологическата работа на партията. Доклад пред националното съвещание по въпросите на идеологическата работа, състояло се на 23 и 24 април 1962 г., С., 52.

(11)  Кандиларов, Н. Конфликтът между СССР и КНР и отражението му в България (60-те години на ХХ век - www. viavrasia.com

(12)  Цацов, Д. 2013. Догматици и ревизионисти в българския марксизъм (Контекстът на производство на философски знания през 60-те години на ХХ в.) В. Търново, Фабер.


Добави коментар


Защитен код
Обнови