Димитър Генчев е доктор по история. Работи в областта на историята, теорията и политическата практика на европейската социалдемокрация. Автор е на студии, статии, портрети на дейци на българския социализъм, на книгите „Профили от кафене „Ландолт“ (към генезиса на българския со ци ализъм)“ (1990) и „Първоапостоли на идеала“ (2006).

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА МАЙСТОРА

Брой 7-8, ноември-декември 2017

 Той е блестящият публицист, талантливият белетрист, проникновеният поет на своята партия. Цени собствените си успехи само през призмата на общото дело. Провалите и пораженията на работническата кауза изживява като свое поражение. 


 Той можеше да бъде какъвто пожелае в своя живот – талантлив поет, блестящ публицист и проникновен теоретик, народен трибун и партиен водач, политик и държавник. Пожела го и стана всичко това заедно. Стана Майстора. Той можеше да бъде висш държавен чиновник, заможен рентиер, царски генерал, министър, но не пожела – защото беше Майстора. През живота си не построи даже една къща. Измайстори собствената си партия. Живя и умря като бедняк, но беше приказно богат с любовта на хилядите си другари и приятели.

Появата му на политическата сцена беше отдавна предизвестена – от Ботев, Вазов и Алеко. Дебютът му в драмата на българския социализъм позакъсня – появи се във второ действие, четири години след Бузлуджа. И никога вече не отстъпи зад кулисите. Така при Дядото дойдоха Майстора, а след това Гаврила – „желязната тройка“ на българския социализъм, единни, дръзки и уверени в „грядущата“ пролетарска революция.

Личностното самоизграждане на Георги Кирков е сложен и продължителен процес. Така е винаги с надарените личности – при толкова съблаз­ни и възможности трябва да се научиш на самолишение. Да можеш да отхвърлиш лесната победа днес, в името на едно голямо завоевание утре. И преди да победиш противниците си, трябва да се научиш да побеждаваш себе си. Много преди да стане Майстора, Георги Кирков се учи на самодисцип­лина в Южнославянския пансион. Това е неговата лична Петропавловска крепост. Казарменият режим, карцерът, арестите ни най-малко не засилват респекта му пред Бога, Царя и Отечеството. Той мечтае за „чистата и святата република“ на Апостола, за царството на бедните и гладните, за един бог – защитник на робите. И чете с упоение Чернишевски, Добролюбов, Белински, Достоевски, Гогол и Салтиков–Щедрин. Великите руски класици го облъчват с нравственост, хуманизъм и жертвоготовност. Нихилисти, анархисти, народоволци тревожат мислите и сънищата му с аристократичното пренебрежение към цената на собствения си живот, с готовността си да умрат за една идея. Така е до напускането на пансиона.

Скоро друга традиция и действителност ще предопределят по-нататъшното му развитие. През 1892 година Георги Кирков открива „истинската“ Европа. Тригодишното му следване по картография във Виена слага съдбоносен отпечатък върху неговата личност. Университетската библиотека с невероятните си „духовни лакомства“, великите колекции на Хофбурга, Щатсоперата, концертите на открито пред Ратхауза, театрите, литературните кафенета и публичните балове под звуците на Щраус го поглъщат напълно. Първите впечатления са главозамайващи. Животът изглежда като един безкраен виенски валс. Калейдоскопът е толкова пъстър и ярък, че поболява очите му.

След еуфорията на първите дни Кирков започва да подрежда мозайката на една втора, паралелна реалност – контрасти на лукса и мизерията, унизително присъствие на хиляди излишни хора, вкупчени в бедняшките работнически предградия на блестящата Виена. Просяци, проститутки, рояци безпризорни, гладни деца. Цената на разкоша разгримира величие­то на дворците и Виена постепенно заприличва на Дикенсовия студен дом – тъжен, мизерен и безнадежден.

И величествените архитектурни паметници му се показват в нова светлина – студентът по картография започва да пресмята колко ли кръв и пот са пролели нещастниците, които са ги построили... И все пак унинието не продължава дълго. Живият виенски ритъм сякаш от само себе си решава „проклетите въпроси на века“. От диагнозата на Дикенс до терапията на Маркс има само една крачка и Георги Кирков я прави по „Рингщрасе“, на величествената първомайска манифестация през 1892 година. Пред очите му се случва нещо невиждано нито в Русия, нито в България до този момент: стотици хиляди хора са намерили сила и вяра, организирани в работнически синдикати и в своята собствена политическа партия, да се борят за социална справедливост, човешко достойнство и демокрация.

През същата тази година Георги Кирков вижда с очите си мощта и историческия оптимизъм на виенския пролетариат. Разбира, че комунизмът отдавна вече не е призрак, заключен между страниците на „Манифеста“, а реалност, без която е безсмислено да съществува.

Личното му запознанство с лидерите на Австрийската социалдемократическа партия – Виктор Адлер, Фриц Аустерлиц и Франц Шумахер, не само довършва оформянето му като марксист, а до голяма степен предопределя и бъдещата му съдба на пролетарски творец и политик.

Виена трасира и пътя на Кирков към другата велика столица на европейския социализъм – Берлин. Теоретичните статии на Кауцки, социалните анализи на Меринг, футуристичните прогнози на Бернщайн шлифоват интелекта му и го въоръжават с оптимизъм, дързост и търпение. Във Виена младият Кирков разбира, че ориенталският застой на българския политически живот е само измамна привидност, че под мъртвите води на либерално-консервативното блато клокочат енергията и силата на бъдещото пролетарско движение. В ръцете си държи доказателството – първите броеве на вестник „Работник“ и на списание „Социалдемократ“. Благоев
и Габровски са изпълнили „нравствената задача на интелигенцията“ и са създали Българската социалдемократическа партия. И колкото и слаба, и малочислена да е тази партия, тя вече разполага със свое собствено издателство, с печатници, вестници и списания. Местните партийни групи са впрегнати в неравна политическа борба и писмата от България напомнят, че всеки трябва да заеме мястото си на барикадата според съвестта и убежденията си.

Кирков няма никакви съмнения – нито за мястото си, нито за ролята си в тази борба. Гнетят го само времето и разстоянието, макар да съзнава ясно, че каузата му е до живот. В политическия си дебют Георги Кирков използва най-силното оръжие, което притежава – литературната си дарба. Още първите му статии в „Социалист“ показват, че до блестящите пера на българския социализъм се нарежда истински самороден талант. Един публицист с богато творческо мислене, европейска култура и мощен полемичен заряд. И още нещо: с блестящо чувство за хумор, тънка ирония и унищожителна сила на смеха.

„Идеалите на българската демокрация не могат да бъдат нито гладка фраза, нито неокастрена сопа – пише Кирков в първата си статия на страниците на „Социалист“, – а либерализмът умира, защото не може да бъде изразител, защото престава да бъде носител на идеалите на съвременното българско общество и на демокрацията. Демокрацията има своя единствен верен страж и изразител в лицето на работническата социалдемократическа партия“. И завършва: „Борбата против днешната реакция може да бъде водена със сигурен успех само в редовете на социалната демокрация, защото само там може да се мре за народната свобода и правдини и да се празнува тяхната бляскава победа.“

Тези думи побират

личното символ-верую на Кирков

И той неотклонно се придържа към него от първата до последната статия на своя живот. Странна ни изглежда днес лекотата, с която Георги Кирков заема естественото си място в партийната йерархия. Артистичен, духовит, обаятелен, той веднага се нарежда до първооснователите на партията. Лидерските претенции са му чужди, но естественият ход на борбата го изтласква в първите редици. Партията има в неговия живот някакво съдбовно предопределение. Той я поставя винаги на първо място, по-високо от всякакви лични привързаности и пристрастия. Партийните постове не оставят отпечатък върху личността му. Редактор на „Социалист“, главен редактор на „Работнически вестник“, секретар-касиер на Централния комитет на БРСДП, народен представител – Кирков излиза победител във всички превратности и предизвикателства, съпътстващи сложната му житейска съдба.

Той е блестящият публицист, талантливият белетрист, проникновеният поет на своята партия. Цени собствените си успехи само през призмата на общото дело. Провалите и пораженията на работническата кауза изживява като свое поражение. Тогава става сприхав, „нервен“ – по израза на Благоев,
безпощаден и към своите, и към чуждите. „Водачите на калабалъка“ – така той нарича лидерите на широките социалисти – правят всичко възможно, за да избегнат пряката полемика с него. Защото убийствените му характеристики се превръщат в политическо клеймо, от което няма отърване за цял живот. Неговата принципност стои по-високо от политическата целесъобразност.

 Довчерашните му съмишленици в партията, „широканците“, с години не могат да проумеят готовността му да се лиши от толкова близки приятелства, привързаности, стари спомени и роднински връзки. Само той знае цената на тази лекота, с която проправя пъртината на пролетарското движение в България, цената на болката от личната си драма и преодоляването на скритите съмнения. В дни на тежки изпитания той е бодър, дързък и уверен в собственото си идейно и интелектуално превъзходство.

Само един пример: през лятото на 1904 година Кирков ръководи диспута в Софийския цирк между д-р Кръстю Раковски и Янко Сакъзов. Широките започват шумно да аплодират своя лидер. Кирков въдворява спокойствие с неподражаем личен почерк: „Господа, намирате се в цирк, но не сте на цирк. И не говорете толкова глупости, защото не се намирате в Народното събрание.“ „Ама Кауцки, ама Бернщайн“ – репликира Сакъзов. „Социалистите не се кланят на кумири“ – отсича Георги Кирков със същото ехидство, с което нарича себе си „дърт социалист“ и „стар обръч, който трудно се извива“.

Впрочем със своите, с единомишлениците си, Кирков е съвсем друг. Около него винаги витае атмосфера на жизнерадост и веселие. Смехът го следва навсякъде и му отваря всички врати. Простият „работен“ народ го обича като светия. Посрещат го и го изпращат като свой най-близък другар – всички бедни хижи са отворени за него. „Любвеобилний брате во идее“ – така се обръща към него Димитър Благоев в едно писмо от 1898 година. Такива думи от устата на Дядото се отронват много, много рядко. Те означават безгранично доверие и признание след проверката на дългогодишни изпитания. Те са винаги заедно – в редакцията на „Работнически вестник“, в партийния клуб на улица „Цар Симеон“ и вечер в партийната кръчма „Златният елен“. Сред шпалти, коректури, чернови на статии, облаци тютюнев дим или на халба Прошеково пиво след часове на тежък труд.

В бирарията Кирков се среща на живо със своите герои. Те са същите от знаменитата му фейлетонна поредица „Дремиградски смешила“, за които е написал в „Работнически вестник“: „За нищо на тоя свят аз не бих се съгласил, о, мои скромни и прости герои, да ви заменя с бъбривите нищожества на земята... И смело, и весело, и драго ми е пак да се взирам във вашите дълбоко изровени от нуждата и неволите лица и по тях да чета великата повест на човешкия живот, да се вслушвам във вашата груба, нецензурна, но искрена, идеща от самото сърце реч.“

При толкова заложби и таланти Георги Кирков намира най-добрата възможност за цялостна себеизява в парламента. Едно свидетелство на Койка Тинева: „От всички кулоари на заседателната зала депутатите се надпреварваха да заемат своите места, за да не пропуснат нито една дума. Кирков бичуваше политиката на разните буржоазни партии с олимпийско спокойствие, с необикновено съзнание за своята правда. Особена сила се излъчваше от неговите речи, когато трябваше да рисува гледището на партията по даден важен въпрос. Той с такава непоколебима увереност говореше за бъдещето на човешкото общество, че всекиму се струваше, че даже и най-върлият противник ще се разколебае пред неговите аргументи... И на всяка реплика той отговаряше така конкретно, с такова остроумие и духовитост, че цялата зала се заливаше в смях.“

И още едно много авторитетно свидетелство – на Симеон Радев: „Неговата слава се пръсна нашироко, откак той очарова една законодателна сесия със своя остър ум, с игривия си хумор, с една весела, незлобива, смееща се ирония, която често пъти пращаше по адрес на буржоазията една остра стрела в едно игрословие... Никога един социалист не е давал на буржоазията внушение за самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше гражданинът Кирков. Когато той се явяваше на трибуната, депутатите си отваряха душата, за да се смеят и в залата наставаше празник.“

Ораторското изкуство на Георги Кирков жъне богати плодове и в малкия парламент – Софийската градска община. През 1911 година за първи път в София за социалистически съветници са избрани Димитър Благоев и Георги Кирков. И тук двамата се радват на огромен обществен авторитет. Дядото – с аналитичния си ум, Майстора – с превъзходното си саркастично слово. Още на първите заседания те поставят с безцеремонна откровеност най-наболелите въпроси на софийската „голота“ – здравеопазване, безработица, глад, студ. Откровен, безпощадно точен в социалната си диагноза, Благоев безкомпромисно изобличава всяка проява на корупция, нехайство и политическа демагогия. Георги Кирков изисква ясни и точни наредби, поносими данъци и достъпно жилище за всеки. Общинските анали са съхранили чудесни образци на ораторското изкуство на Майстора и редица негови победи

в борбата на морала срещу келепира

Разгромът в Междусъюзническата война, първата национална катастрофа дълбоко разстройват здравето на Майстора. И не само лишенията по фронтовете и безсмислените загуби, а бездарието на българската буржоазия, пропиляла епичните усилия на цял народ, го гнетят жестоко. Поради това Кирков се провиква в парламента: „Вас вече закон не ви лови, господа! Вас ви лови революцията.“ Великата руска революция само засилва увереността му в неотвратимостта ѝ на българска почва: „Победата на социализма е така неизбежна, както е неизбежен изгревът на слънцето“ – написва Майстора малко преди смъртта си.

Майстора живя и умря със съзнанието, че е участник в „последния бой“, във величавата битка за една нова духовност, за една нова цивилизация. Той знаеше цената на смеха, както знаеше и кой ще се смее последен.

Време е да разтворим страниците на неговия живот.

Време е да се посмеем заедно.


Добави коментар


Защитен код
Обнови