На 21 април 2019 г. в редакцията на сп. „Ново време“ се състоя дискусия на тема:

Повратната 1919 г.: равносметки след един век. Комунистическият интернационал. Италианските „фаши“.

Историческа оценка за създаването на Коминтерна

ü Неизбежен ли беше разколът в международното социалистическо движение?

ü Каква роля изигра обособяването на комунистите и разделението комунисти – социалдемократи в международен план?

ü Може ли да се каже, че най-твърд отпор срещу фашизма оказват партиите на Коминтерна?

Историческа оценка за създаването на „бойните фаши“ през 1919 г.

ü Защо възниква фашисткото движение и каква е неговата същност?

ü Има ли връзка между появата на фашизма и победата на комунистите  болшевики в СССР?

 

Модератор Георги Пирински

 Участници: 

 

Искра Баева, професор по съвременна световна история в СУ "Св. Климент Охридски"

 

Лиляна Канева, доцент, доктор по история, директор на Центъра за исторически и политологически изследвания при НС на БСП

 Александър Димитров, доктор по политически науки, преподавател в УНСС

Добрин Канев, доктор по философия, доцент в Нов български университет

 

Максим Мизов, социолог, професор, доктор на социологическите науки и доктор по философия

Велислава Дърева, публицист, есеист и кинодокуминталист. Най-нова книга: "Атентатът 1925. Денят, в който се отвориха портите Адови" (2019)

 

Николай Поппетров, специалист в Института за исторически изследвания при БАН, автор на "Фашизмът в България. Нашата борба" (2008)

 

Борис Попиванов, докткор по политология, доцент, преподавател във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски"

 

Петър-Емил Митев, политолог и социолог, доктор на философските науки, председател на УС на Института за социални ценности и структури "Иван Хаджийски"

ПОВРАТНАТА 1919 Г.: РАВНОСМЕТКИ СЛЕД ЕДИН ВЕК

Брой 6-7, юни-юли 2019

Георги Пирински: Смятам, че тази дискусия е важна от гледна точка на една остро актуалната тема днес ‒ и у нас, и в Европа, и в света: какъв е пътят за някакъв вид дълбоко преустройство на обществото на социалистически начала, към социалистическо устройство на света. Въпрос, който и преди 100 години сякаш е бил в много гореща фаза на дискусия и търсене. 

Нека опитаме да си представим 1919 година. Нарекли сме я „повратната 1919“. Това е годината след Първата световна война. Всъщност войната все още не е приключила; в Европа протичат дълбоко разтърсващи процеси, които са непосредствена последица от нея и предвестници на предстоящи събития.

Попадна ми наскоро една книга, озаглавена „Смазаните“ (The Vanquished) – за победените през Първата световна война. В нея авторът твърди, че всъщност за първи път
победителите са се стремили не към един или друг вид мирен договор или приключване, а към „анихилиране“, т.е. към унищожаване на победените! Съществува и тезата, че за България Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. е по-тежък от Версайския, като се имат предвид размерите и икономиката на страната ни и това, което ѝ е било наложено!  Обстоятелство, което сякаш има отношение към случилото се през следващите години, плътно до описаното от Велислава Дърева в нейната наскоро излязла книга „Атентатът'1925. Денят, в който се отвориха портите Адови“.

Бих се обърнал към Искра Баева с молба да поеме дискусията за историческата оценка за създаването на Коминтерна, като имам предвид и нейното участие в конференцията в Москва в края на март и, разбира се, всичките ѝ изследвания и вълнения по тази тема.

 

Искра Баева: Да, благодаря. По отношение на създаването на Комунистическия интернационал, наречен Трети (те се броят като Първи, Втори и Трети, но в последствие третият се оказва друга клонка в развитието на международното работническо движение и затова обикновено се използва или „Комунистически интернационал“, или задължително „Трети“), въпросът
горе-долу беше поставен по следния начин: това ли е разцеплението на световното движение? И отговорът е: „Не“!

Разцеплението в международното работническо и социалистическо движение настъпва още през 1914 г. по повод на Първата световна война. Две години по-рано, през 1912 г., на извънреден конгрес в Базел партиите от Втория интернационал са декларирали, че не е възможно да стрелят едни срещу други, да бъдат въвлечени в една война, която определят като империалистическа. През лятото на 1914 г. обаче най-големите партии – френската социалистическа и немската социалдемократическа, на практика подкрепят войната, като гласуват военния бюджет. Единици, като Карл Либкнехт, гласуват против, от което следват наказания за него, разбира се. Така че истинското разцепление настъпва през 1914 г. Но ако говорим за предпоставките за създаването на Комунистическия интернационал, няма никакво съмнение по отношение на разделителната линия, а тя е:

революция или реформи

През следващите години, в годините на войната, Ленин събира около себе си представители на онези социалдемократически и социалистически партии, които не са съгласни с позициите на своите партии в полза на войната, и издигат един изцяло революционен лозунг: „Да превърнем империалистическата война в гражданска“. Т.е. да извършим революция вътре в своите държави. Този революционен призив се базира върху факта, че има въоръжен народ, редовните армии на практика са въоръженият народ.

Това, което се случва през 1919 г., е последица от войната. Дори и Октомврийската революция в Русия е следствие от Февруарската, от това, което става в началото на 1917 г. И ако погледнем европейските държави точно в този период, в завършека на войната, ще видим, че става дума не за друга, а за антивоенна революция. Европа е разтърсена от антивоенна революция. Това е водещото в Европа.

Това, че Ленин се възползва от ситуацията, няма защо да припомням. През 1916 г., когато пише „Империализмът като последен стадий на капитализма“, той заявява, че да, предстои революция, но той няма да я доживее, смята, че няма да бъде в неговия живот. Така че онази революция, от която тръгва всичко – Февруарската, е спонтанна, не е организирана от болшевиките. Те са маргинални в тази революция, но се възползват от нея. Възползват се от ситуацията, от разцеплението, от краха на Социалистическия интернационал, както го нарича Ленин, а също и от антивоенната революция. Това, че има антивоенна революция, виждаме и в България през 1918 г. – Войнишкото въстание; и в Германия. Тенденцията е повсеместна.

Оттук нататък е ролята на субективния фактор. Ленин е автор на идея­та в този момент, веднага, да се създаде такава организация, независимо че условията за учредителен конгрес са неподходящи. Като изключим германския представител Уго Еберлайн, и австрийския, нито един от
59-имата, които се събират на международната конференция в Москва през 1919 г., нямат официални прерогативи да учредяват нова международна организация. А Еберлайн е по-скоро критичен към идеята на Ленин, тъй като той следва идеите на Роза Люксембург, която за съжаление по това време вече не е между живите. Убийството на Роза Люксембург и Карл Либкнехт показва, че връщане назад към единството на Втория интернационал няма, защото те са убити по решение на правителството на социалдемокрацията, на Шайдеман, на Еберт.

Лиляна Канева: На Носке...

Искра Баева: Да, Носке е военният министър.

Лиляна Канева:... него са питали.

Искра Баева: Да, него са го питали, но за какво става дума. Не социал­демократите са убили Роза Люксембург и Карл Либкнехт, но те са дали правото на тези диви офицерски отряди да се разправят с тях. Така че оттук нататък, според мен, връщане назад – като опит за възстановяване на интернационала – няма.

Проблемът е в начина, по който е създаден Коминтернът през 1919 г. в Москва от хора, които нямат правомощия за това от своите партии. Един от двамата представители с пълномощно е Уго Еберлайн от ГКП, който обаче представя позициите на вече убитата на 15 март 1919 г. Роза Люксембург, че не трябва да се бърза със създаването на Коминтерна и че седалището не бива да е в Съветска Русия. Роза Люксембург се е опасявала, че условията там са съвършено различни от всички останали държави и ако трябва този интернационал да съдейства за революцията (и тя е била съгласна с тази теза), това трябва да се прави не през призмата на болшевиките, а през призмата на местните условия. Затова предлага (както е било и преди) конгресите да се провеждат на различни места.

Вместо това всичко е центрирано в Москва, всички конгреси са проведени в Москва и цялата администрация, всичко в крайна сметка зависи от ръководството на Коминтерна, в което (въпреки широкото българско участие; България е най-широко представена в ръководството на Коминтерна) в крайна сметка решенията се вземат от съветските представители.

Между другото, на конференцията имаше дискусия и за това защо Четвъртият интернационал на Троцки не успява да изиграе някаква по-значителна роля. И отговорът беше – заради липсата на финансиране. Докато  зад Третия интернационал стои държава, цяла държава със съответното финансиране.

Така че, да, Коминтернът е подчинен на стратегията и тактиката на съветската държава и така е още в първия Манифест, написан от Ленин. Манифестът, почти целият, е посветен на това как световното работническо движение, всички трябва да подпомагат съществуването на Съветска Русия. Това има обяснение: през 1919 г. Гражданската война, чуждестранната интервенция, всичко това още не е завършило и е жизнено важно държавата на единствената победила революция да продължи да съществува.

Тази политика обаче продължава и през следващите години  и започва да оказва вредно влияние върху останалите партии по света. И това много ясно личи от намесата в българските дела, където стремежът е на всяка цена да се предизвика революция. 

Тактиката „революция на всяка цена“ е от учредяването на Коминтерна през 1919 г. горе-долу до 1924 –1925 г. Идеята е навсякъде, където има каквито и да било, макар и минимални шансове, да се вдигат въстания, да се провеждат акции с цел разгаряне на глобална, европейска или световна революция, като на това се подчиняват всички останали цели… Това е първият, революционният етап от еволюция на Коминтерна. В този период е направен опит всички усилия да се насочат към „бой последен“ с капитализма, но той завършва без успех.

В следващия период усилията се съсредоточават в борбата за надмощие в лявото пространство, която се обръща на първо място срещу социалдемокрацията: това е прословутата тактика „класа срещу класа“, формулирана от Сталин. Този период е най-деструктивен за левите идеи.

Едва в началото на 30-те години след идването на Хитлер на власт в Германия (а не на Мусолини в Италия!) се стига да преосмисляне на тактиката от борба за лявото пространство към обединение на всички леви и центристки сили срещу общия враг в лицето на фашизма.

За този поврат особено голяма роля изиграва Георги Димитров, защото става свидетел как Хитлер получава властта благодарение на разделението в левицата, а по-късно категоричната му настъпателна позиция по време на Лайпцигския процес го прави световна фигура. Това му помага по-късно, през 1935 г., да извърши голямата промяна в Коминтерна и на Седмия конгрес да защити преминаването към нова тактика от класа срещу класа към народни антифашистки фронтове.

Краят на Коминтерна е в другата посока – търсене на съюзници, на други пътища както в Антихитлеристката коалиция, така и вътре в рамките на всяка държава поотделно. Краят на Коминтерна всъщност бележи и края на идеята за революционно вземане на властта.

 

Лиляна Канева: Аз приветствам идеята да се обсъди 1919 г. именно като водораздел в социалистическото движение. Само че ми се иска някак си да отидем малко по-напред. Идейното разцепление започва още от началото на ХХ век и е естествено, когато се задълбочат до такава степен нещата след Първата световна война, да се мисли вече и за организационно разцепление, каквото представлява създаването на Комунистическия интернационал.

От друга страна, ми се струва, че е важно да разглеждаме Комунистическия интернационал като голям исторически опит и като възможност за преоценка на това, което той е дал всъщност за развитието на социализма и което остава в историята. В този смисъл, действително в първите години, поне до 1922 г., докато е жив Ленин, има опит все пак да се търси единство, поне по злободневните въпроси, с профсъюзи, с ориентирани към социалдемокрацията. Докато след смъртта на Ленин, при болшевизацията, нещата стават много сериозни.

Много трудно е било през 30-те години да се промени курсът. Но ако днес си помислим какво всъщност остава от Коминтерна като послание, за мен това е антифашизмът. От съвременна гледна точка, макар и погледнато по друг начин, до голяма степен се връщаме към идеята на Енгелс, че борбата за демокрация е част от общата борба. Може да се смята като някакъв етап в борбата за нещо повече от демокрация, разбирана в либералния смисъл на думата. Разбира се, за кратък период тази линия се утвърждава в Коминтерна, защото през 40-те години виждаме какво се случва. Отново имаме крайности в една или в друга посока, но имаме и моменти, които заслужават положителна историческа оценка.

Докато другото, за което сега поставяме въпрос – диктатура на пролетариа­та, единна комунистическа партия, революция, всички неща трябва да бъдат преосмислени и интерпретирани по нов начин, още повече че в БСП като че ли непрекъснато в определени среди се възражда някакво прореволюционно говорене. Защото то е говорене, а не толкова готовност за действие.

Георги Пирински: Ще оспоря малко това, което каза Лили. Защото, струва ми се, че линията на Ленин е била: членство в Коминтерна срещу изгонване от съответните партии на всякакви меншевики, опортюнисти, центристи и други нездрави елементи. И доколкото знам, той е формулирал 19 тезиса, които са прераснали в 21 условия за членство в Коминтерна. На третото заседание се обсъжда т.нар. италиански въпрос, става дума дали да се установи взаимодействие между комунисти, социалисти и други, които поотделно се бият с фашистите. И линията на Коминтерна е: нищо подобно! Чисто комунистически партии, чисто комунистическо идентифициране. Серати, който е представителят на италианските социалисти, спори и казва, че не във всички случаи това, което се практикува в Съветска Русия, трябва да се пренася в другите европейски страни. Но се налага тази категорична еднозначната комунистическа позиция. Едно от условията, наложени на италианските социалисти, за да членуват, е да изгонят един от ръководителите си, Турати. Което става, и социалистическата партия се разцепва.

Така че съвсем не мисля, че Коминтернът по времето на Ленин е подпомагал широкото лявоцентристко обединение. Напротив. Неговата линия е била, че революцията може да успее само с напълно  изчистени, високо мобилизирани комунистически партии, не непременно масови, но водещи масите.

От тази гледна точка си заслужава да се припомнят и споровете с Роза Люксембург за това що е то диктатура на пролетариата. Защото тя казва: да, диктатура, само че с най-широкото и непосредствено участие на масите, а не диктатура на една върхушка, която налага едни или други позиции. Така че онова, което спомена Искра, ‒ че Роза Люксембург е виждала необходимост Коминтернът да бъде не в Москва, а някъде другаде, е свързано навярно и с някакви по-други разбирания за неговата роля.

Искра Баева: Това е точно така, но не бива да изваждаме тези идейни различия извън историческия контекст. А той е: революция, борба, гражданска война, противопоставяне. Което няма как да не се отрази върху идеите. Така че не можем със задна дата да упрекваме както създателите на Коминтерна, така и другите, за тези крайни позиции, които заемат. Те са напълно обясними от гледна точка на момента.

Георги Пирински: Не става въпрос за упреци, а за споровете, които се водят. Защото Роза Люксембург твърдо апелира за революция...

Искра Баева: Просто има обяснение.

Георги Пирински: …разбира се, че има обяснение, но не следва да се приема, че версията за революционност, налагана от Ленин, е единствената, която отговаря на изискванията на онзи революционен момент. Защото аз разбрах от твоята реплика това: революционна ситуация, няма какво много да се разсъждава. Трябва да се действа по ленински.

Искра Баева: Самият Ленин през 1921 г. променя коренно позицията си по отношение на Русия, което показва, че обстановката се променя.

Георги Пирински: Той променя позициите си за социализма четири пъти в рамките на тези четири години, когато е активен. Но да чуем и другите...

 Александър Димитров: Аз съм провокиран, защото стана полемика, която всъщност е и форма на политическа оценка за 1919 г. Може би моят фокус ще е насочен към един малко страничен въпрос, обаче той е важен с последствията си.

За енергията, която внася тази 1919 година

Да, от една страна, това е окончателното административно и идейно разделяне на лявото движение, но дори и като разделение то енергизира европейската левица изцяло. Сега малко спекулативно ще го кажа, защото не са само тези процеси, но те дават оръжията да се активизират два други процеса в двете може би най-сериозни монархии на Европа – Испанската и тази на Британската империя.

Единият процес е през 1921 г., когато в Испания Алфонсо XXIII вече едва удържа републиканските тенденции, по-специално претенциите на левицата. После това води до необходимостта той да даде правото на генерал Примо де Ривера на практика да наложи първия си режим. А оттам започва един каскаден процес, който впоследствие ще доведе до Испанската гражданска война, която е с мащабни последици, особено за испанската история.

Другият процес, който 1919 г. проектира да се случи, е първото правителство на лейбъристите на Макдоналд от 1924 г. Всъщност тези процеси позволяват самият Макдоналд да оглави лейбъристкото движение, но не е за това думата. По-важното, което се случва, е, че либералната партия на практика изпада от политическия пейзаж на Великобритания окончателно и вече по-късно тези процеси се изместват от либерали и консерватори  към лейбъристи и консерватори.

Целият британски диалог сега естествено е друг, но към онзи момент това е първата най-мащабна поземлена реформа с ляв ракурс, който се случва в британската империя. Много сериозни, може би тектонични процеси настъпват  там. Тъй като това са монархии с установени традиции, тази 1919 г. като че ли някак си насочва, вклинява точно там да се случват едни процеси, които на по-късен етап имат много голям отзвук. Т.е. ние се концентрираме около централните действащи лица в лявото движение и обикновено те са най-популярни, най-сериозни, най-значими. Аз не оспорвам това, но същевременно в периферията започват да протичат мащабни процеси, свързани по-късно с други, също не малки, които се оказват важни. …

Искра Баева:  Може би трябва да добавиш националноосвободителното движение в Британската империя?

Александър Димитров: Да, включително и Испания. Алфонсо XXIII губи всички колонии, като изключим една успешна война с Мароко. Всичко отвъдокеанско се губи точно при неговото управление, което пък вече окончателно му коства короната, разбира се.

Борис Попиванов: Може да се каже в този смисъл, че парадоксално, разделението на левицата засилва левия импулс.

Александър Димитров:  Да, точно така е, наистина…

Петър-Емил Митев: Разделението е удвояването.

Искра Баева: И най-вече революционният импулс, който е внесен. Много силен революционен импулс.

Георги Пирински: В този аспект после ще стане дума и за БКП. Партиите, които влизат в Коминтерна, казват, че са секции на Комунистическия интернационал. Това е вид проекция на разбирането, че има един щаб и това е световна комунистическа партия. Има навярно и този ефект, за който Сашо казва – на инжектиране на нещо ново и непознато като контрапункт или отрицание на разделението отпреди войната. В Европа това са години на страшен кипеж, на обрати, на преврати.

Тук възниква и въпросът какви теоретични сблъсъци вървят покрай тази политическа и организационна дейност? Какви са по-нататъшните развития на това идейно разделение, което се явява още в края на ХIХ век, и как се развива вече в контекста на 1919 г. и след нея?

Добрин Канев: Развиват се няколко течения, които са се оформили по-рано, в края на ХIХ ‒ началото на ХХ век. Вече след Първата световна война набира сила по-радикалното движение – и в Централна Европа, и в нейната периферия. От идейна гледна точка виждаме засилване на ленинисткото начало, неговата интерпретация на марксизма. След това настъпва едно абсолютно догматизиране на ленинистката теория в лицето на Сталин, който я инструментализира за постигане на политически цели и за оправдаване на политически действия, не за нещо друго.

Реформисткото направление също не е единно. По това време Бернщайн е раздвоен от войната и от позицията на социалдемократическото ръководство, в един период излиза от партията и се присъединява към независимите социалдемократи, после пак се връща. Сякаш не е този идеен авторитет от края на века, отдалечил се по време на принудителната лондонска емиграция. Неговото наследство, разбира се, си остава и е възприето като водещо в широки среди, включително и в близките до профсъюзите среди. Но в идейно отношение доста отчетливо е центристкото движение, този Втори „и половина“ интернационал на Карл Кауцки, който в някакъв смисъл се стреми да запази марксисткия дух, комбинирайки го с идеята за демокрацията.

Големият спор след руската революция е не само и не толкова за реформи или революция. Продължава и се активира другият голям спор – диктатура или демокрация, който доминира в противопоставянето на Кауцки и Ленин. В един друг вариант го виждаме в сблъсъка Роза Люксембург – Ленин. Роза Люксембург е по принцип срещу идеята, че може да има една партия, която да монополизира властта, защото така неизбежно ще се превърне в диктаторска. От друга страна, виждаме Кауцки, който стъпва на последните думи на Енгелс, за да отстоява тезата, че социализъм и демокрация са две неделими неща. Т.е. имаме една сложна ситуация, която не е започнала през 1919 г., разбира се. Деветнайста година, особено с Коминтерна, ѝ дава някак си по-завършен вид.

Искра Баева: Когато говорим за идейни различия и за идейна дискусия, определено трябва да се каже, че след смъртта на Ленин в Коминтерна не се водят много такива дискусии. Те са вътре, в развитието на Съветския съюз, и за съжаление няма големи теоретици, като изключим Троцки, които да участват в подобни спорове.

Но аз исках да кажа друго във връзка с това, което Добрин спомена. Има три интернационала в един момент, не два. Но някак си за разлика от положението в лявото движение при Първия и Втория интернационал, липсва ясна дискусия помежду им. Те дискутират като че ли повече вътре в себе си. Разцеплението е толкова голямо, че няма съприкосновение, няма допирни точки, което води до обедняване на дискусията и в трите. Фактически трите различни посоки, трите различни пътища намаляват онези дискусии, които по-рано са се водили между теченията в рамките на един интернационал.

И разбира се, най-голяма роля играе фактът, че има една държава,
която е изправена пред предизвикателствата вече не на военната победа, а на това как ще съществува оттук нататък; пред предизвикателствата на модернизацията. Онова безумно нещо, наречено Ленинов план за изграждане на социализма, за който Ленин няма особено голяма заслуга, е на Сталин. Идеята за изграждане на социализъм в една отделно взета страна е отново на Сталин. Така че, струва ми се, място за широки идейни дискусии по това време няма по тези причини.

Георги Пирински: А трите интернационала са: Вторият, „Втори и половина“ и Третият ли?

Искра Баева: „Втори и половина“ е възстановяване на провалилия се Втори, един такъв центристки.

Борис Попиванов: После ще се появи Четвъртият.

Александър Димитров:  Сигурно ще провокирам по-сериозните познавачи на Маркс, но сякаш 1919 г. легитимира един процес, който аз лично смятам за негативен. И към днешна дата виждаме колко зловредно може да бъде това ‒ да се разсъждава за Маркс не чрез категориите, които въвежда самият той за своята философия, а чрез интерпретации на тези категории, чрез

„марксизмите“, които се появяват след Маркс

Може би към онзи ранен етап това не е било чак такъв проблем, но на по-късен етап, с наслагването на „измите“, понякога просто се губи смисълът. Сблъскват се идеите, но се сблъскват и интерпретациите. Оригиналното значение така изтлява, че започват да се използват пропагандни тези, да се отдават значения, които оригиналът изобщо не предвижда. И може би 1919 г. наистина легитимира този начин.

Георги Пирински: Струва ми се, че си прав, защото в това произведение ‒ „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки“, Ленин казва, че Кауцки е факир, който вади от чекмеджетата всичките цитати и всички марксистки постановки, но смисълът не е този, който, да речем, според Ленин се съдържа в марксистката постановка.

Александър Димитров: И самият Ленин прави същото.

Борис Попиванов: Но има и допълнителен момент. Защото както става легитимиращ момент, така е и изходна позиция за постепенното оттласкване от Маркс на едната страна на тази левица. Тя ще измине още близо 40-годишен път, докато се откаже от директно следване на марксизма, но още в края на 20-те и началото на 30-те години, поне в Германия, германската социалдемокрация спира да се позовава на Маркс. Не се отрича от него, преценявайки, че това е някакво време разделно, в което трябва да се определиш по някакъв начин. И като не използваш цитати от Маркс, постепенно започваш да се разграничаваш от него. Щом като едните твърдят, че легитимното наследство на Маркс е свързано с революционно вземане на властта, а ние отричаме този момент на властта, значи постепенно ще стигнем до отричане на Маркс. И този процес започва през междувоенния период, без да има ясна форма, каквато ще придобие вече след войната.

Максим Мизов: Като че ли дискусията дотук върви в коловоза на политико-историческия дискурс на разглежданата тема. Има една научна дисциплина, която за съжаление в България не е разработена – психоисторията. От гледна точка на нейните специфични проблематизации можем сега да се запитаме, дали в онзи буреносен исторически период, в онова смутно и преломно в много отношения социално време феноменът Комунистически интернационал не е някакво особено отражение, специфичен и цялостно неопознат продукт. По мое скромно мнение случилото се тогава може да се разглежда и през една аналитичната оптика, която да ни разкрие

симптоматиката на една историческата депресия

Имаме ли ги тези признаци на историческа депресия? Има ли известна умора, осезаема вялост, дори и досада, както и бърза социалнополитическа раздразнителност и реактивност, забележим срив на праговете на чувствителност по отношение на определени, дори суицидни публични прояви, изблици на агресия и т.н.? Тези симптоми можем релефно да ги видим в пъстрата и шумна картинна галерия на историята от този сложен и бурен период.

Отчитайки наличието на такива историческа напрегнатост в социалната атмосфера, без да подминем върволицата от дискриминации, репресии или политически неадекватни ходове на едни или други партийно-политически фигури, като вземем под внимание и разправите с лидери като Бела Кун и други знакови лица от тогавашните комунистически и други леви партии, преследванията и чистките по това време или в по-късния етап, а и като коректно оценим неприкритата подозрителност между различните идейни формации или идейни течения, дали не трябва да се говори/пише за такъв исторически и политически депресивен период? Според мен не само е възможно, но и би било полезно подобно проблематизиране и тълкувание на случилото се в онова бурно време в Европа и в целия свят. За съжаление у нас такива по-особени теоретични анализи въобще не са правени.

От друга гледна точка, ако възприемем такъв подход, се открива интересен аналитичен хоризонт и за една съвършено друга тема – за наличието, ролята и значението както на социалното, така на политическото или икономическото инженерство. Защото Интернационалът като начало и край е плод именно на такова

идеологическо и политически ориентирано инженерство

Той е декретивно създаден, но също и декретивно изчезнал. Всички тук знаем, че Франклин Делано Рузвелт е поискал от Сталин да закрият този Интернационал, при това автоматично и пряко волята на включените в него партии. При което и марксизмът принудително и бързо си отива или поне за известен период рязко свива параметри, територии и влияния.

В този ракурс има доста интересни неща, които засега остават недостатъчно осветени. А ние от самото начало на злополучния ни преход пишем и говорим срещу социалното или историческото инженерство. Въпреки очевадното обстоятелство, че целият ни сбъркан и уж демократичен преход е чистокръвен продукт на една погрешна, крайно неефективна за многострадалния български народ, а и за новото му гражданско общество, технология на подобно инженерство. Импортирано отвън, но и доморасло, неосъзнато публично прокарвано.

От години пишем и говорим за всевъзможни и разноцветни кукловоди на прехода, за олигархични задкулисия, които безцеремонно, но дискретно дърпат конците на събитията, процесите и властовите елити. А това е неразривно свързано и с темата, за която говоря – особена психоисторическа обстановка, духовна социална атмосфера или свръхполитизирана среда, преизпълнена с огромно напрежение и потайности.

И нашите времена, реалности и нрави след Голямата промяна от късната есен на 1989 г. също са смутни, преломни, разломни. Изискват употребата на опасни силови прийоми в безпощадните съперничества за властови ресурси. Дори и сега, от гледна точка на една изкуствено провокирана и дискретно внедрявана пацифистична политическа менталност и пасивна гражданска активност или активна социална пасивност (защото трябва да виждаме и оценяваме и двата модуса) въобще не липсват проявите на брутална агресия, на цензуриране и даже на репресия в политически, икономически, социален и културен план.

Не става дума за натрапване на повърхностни аналогии или сравнения между онзи и днешния исторически период. Но смятам, че трябва да включим и тези гледни точки, тези аналитични матрици или интерпретативни дискурси за станалото в онези сложни времена.

Искра Баева: Аз не че с психоисторията няма да се съглася, всеки има право да развива каквито поиска теории. Но ще кажа друго – че това за депресията абсолютно не отговаря на истината. Точно обратното е. Има невероятен ентусиазъм. Масите влизат в историята, влизат в политиката, цари невероятен ентусиазъм, породен и от болшевишката революция, от първата революция. Има невероятен интерес към експеримента, който правят болшевиките, и това е доказано.

Фактите са си факти, върху психоисторията може да разсъждаваме, но трябва да проверяваме фактите. Има изключителен интерес към това, което прави Съветска Русия. И известни личности от целия Запад, и от САЩ, и от Великобритания, отиват да видят какво е това, което се случва в Русия. Вярно е, че има разочарование у някои, но този експеримент действа на цяла Европа и на целия свят необикновено вдъхновяващо. Това, което казваш, е днешният поглед върху онова минало, но ние, историците, имаме един много важен принцип – да гледаме нещата такива, каквито са били тогава, а не каквито ги виждаме сега.

Максим Мизов: И как ги гледате с днешните очи, защото естествено, че само съвременникът може да го преживее.

Искра Баева: Невероятно е, никаква депресия няма, това е неподправен ентусиазъм. Има икономическа депресия, но психологическа не.

Александър Димитров: Според мен Максим е провокиран, защото психоисторията не отрича историческите факти.

Георги Пирински: Аз до известна степен искам да се съглася с Максим. Не за това дали има, или няма психоистория, по този научен въпрос не смея да се произнеса. А за това, че в духа на времето има ентусиазъм безспорно, но има и страшен шок от тази война, едно страшно сриване на вярата в хуманизма, в човечността. В част от обществото е натрупана такава ярост и разрушителна сила, която е въплътена във всички тези свободни корпуси и във всичкото това, което четем в книгата на Велислава.

От една страна, го има този мощен исторически възторг  от новия свят. Хората казват – става нещо невиждано, утопията е дошла на земята. И едновременно с това не по-малко силно е обратното – събуждане на страхотни ниски страсти в слоеве на обществото, които по всякакъв начин искат да смажат всяка такава поява.

Има описания какво са правили свободните германски корпуси в балтийските страни – в Латвия, в Литва. Те хващат литовските стрелци, немалка част от тях жени, и ги подлагат на зверско избиване и мародерстват масово. Затова и аз смятам, че наистина 1919 г. е взрив на невероятни, противоположни стихийни сили, на крайни емоционални нагласи ‒ от свръхвъзторг до свръхразрушителни чувства. Не знам дали това се помества в проблематиката на науката психоистория, но това са

белезите на едно барутно време

Александър Димитров: Да, интерпретацията на фактите през преживяванията на хората от оня период. Това е за психоисторията.

Георги Пирински: Едно сериозно възражение по това, което каза Максим, – че така е било тогава и е нямало как да не се стигне до крайни революционни действия. Точно това е била голямата измама. Защото, ако се спрем на атентата у нас на 16 април 1925 г., това е точно стигането до революционни действия като най-пакостната реакция и еманация в действие на тази атмосфера. Точно тук е бил тънкият момент.

Максим Мизов: Това вече е въпрос за мярата.

Георги Пирински: Точно.

Искра Баева: Той е абсолютно безспорен и съпровожда революцията.Тя предизвиква ентусиазъм, някак си гледано отвън. Иначе в самата революция има ужасяващи неща. Избиването на милиони хора по време на войната снижава цената на човешкия живот. Това е част от революцията. Всичкото това го има и в контрареволюцията. Такива са времената...

И същевременно Европейският континент се опитва през 20-те и особено през 30-те години да отговори с масово движение за мир, което се развива много силно сред интелектуалци, младежи и т.н. Това е отговор. Има всичко тогава – и едното, и другото, и третото.

 

 

Георги Пирински: Дотук маркирахме две характеристики на епохата – ентусиазмът и екзалтацията от революционното действие на масите и едновременно с това дехуманизиращото въздействие на касапницата през Първата световна война и обезценката на човешкия живот. И оттам едно поведение, което не познава никакви морални задръжки. Нека сега да преминем към това, което сме маркирали като втори блок на дискусията ‒ „Историческа оценка на бойните „фаши“ през 1919 г.“.

Велислава Дърева: Ако говорим за революционизиране на масите, те могат да се революционизират в две посоки – или в крайно ляво, или в крайно дясно. И това се случва наистина, според мен.

Според различни изследователи краят на Първата световна война ражда убеждението, че това е краят на либералната демокрация. Бог е мъртъв и той трябва да бъде заменен от човека, който трябва да пренареди целия свят. Към онзи момент, 1919 г., човекът е намерен и се казва Бенито Мусолини. Малко по-късно или по същото време се появява още един такъв бог, даже още по-подходящ, който се казва Хитлер. По това време Мусолини казва, че ХIХ век е векът на либералната демокрация, но ХХ век е отреден да бъде векът на фашизма. В същото време, може би вляво казват, че ХХ век трябва да бъде векът на комунизма. За мен са много интересни фактите как светът реагира на появата на Мусолини. И неслучайно през 1925 г. Джузепе Прецолини, който е един от духовните създатели на италианския фашизъм, казва: „Когато фашистите се появиха пред демократичната фасада на италианската държава, те не намериха пред вратата нито стража, нито часовой“.

През това време папата нарича Мусолини „апостол на Дева Мария“, според Чърчил е най-великият световен законодател (това са цитати, затова гледам в тези листчета) и борец против руската отрова, който оказва голяма услуга на целия свят.

Зигмунд Фройд нарича Мусолини „Герой на Културата“, като двете думи са изписани с главни букви. Почти всички известни и уважавани млади интелектуалци и хора на изкуството в Италия са като омагьосани от Мусолини и участват в различни подобни интелектуални движения, които се превръщат (с тяхно искане или нежелание) в основите на фашизма. Тук са такива творци като Пучини и Тосканини. До един определен момент Джовани Папини, който е известен като магическия прагматик, основателят на футуризма, това е самият Маринети. Прецолини в един момент пък става професор в Колумбийския университет. Между другото, точно този университет е най-благоразположен към фашизма и там е създаден център за изучаване на италианската култура, „Каса Италиана“. И Мусолини подарява на „Каса Италиана“ много богато украсена барокова мебел. Ректорът е удостоен със снимка на Мусолини с автограф и надпис за големия принос в развитието на отношението между фашистка Италия и Съединените щати.

 Много интересна е американската преса. През 1923 г. „The New York Times“ пише: „Мусолини – това е латинският Теди Рузвелт, който първо действа, после пита законно ли е това. В Италия той върши много полезни дела“. „The Saturday evening post“ казва: „Диктатурата е най-съвършената форма на управление, ако имате правилния диктатор“. Правилният диктатор безспорно е Мусолини. Ще се появи още по-правилният – Адолф Хитлер. През 1927 г. „The Literary Digest“ пита своите читатели:„Вярно ли е, че в съвременния свят няма велики лидери?“. Отговорът е: „Има и това е Мусолини – най-великият човек на нашето време“. Това са думи на Джеймс Фарел (James Farrell), шеф на корпорацията US Steel.

Интересен е и фактът, че от 1925 до 1928 г. в американската преса излизат над 100 хвалебствени статии за Мусолини и само 15 статии за Сталин. Една изключително известна журналистка, легендарната Ана МакКормик О’Хара, в продължение на 10 години в „The New York Times“ извайва един сияен образ на Мусолини, а в „New York Tribune“ се развихря страшно интересна дискусия кой е Мусолини – Джузепе Гарибалди или Гай Юлий Цезар? Отговорът е ясен – Цезар, естествено!

Американската преса пише хвалебствени поредици за фашистката нация, оценява фашизма като „голяма крачка напред и нов идеал в управлението на държавата от създаването на Съединените щати“ и същата американска преса произвежда следното твърдение: „Фашизмът е необходим на американците“, точка. „Бог създаде Мусолини от реброто на Италия.“ Разбира се, Холивуд не остава по-назад, той веднага забелязва актьорския талант на Мусолини и решават да направят от него кинозвезда. И през 1923-та Мусолини се снима, дебютира във филма „Вечният град“. Там в главната роля е не кой да е, а Лайънъл Баримор. Филмът разказва за сраженията между комунисти и фашисти. В действителност сражения няма. Има чудовищен терор на фашисти и масови убийства на комунисти в Италия, ама това няма никакво значение за хората в Холивуд и колкото и да е „изненадващо“, Холивуд застава на страната на фашистите. Според рецензиите актьорът Мусолини е много органичен. Той е на своето място в този филм.

Разказвам ви тези неща, защото те са важни, като как

светът наистина няма пред своите порти часовой

 „Columbia pictures“ през 1933 г. пуска документалния филм „Говори Мусолини“ с участието на самия Дуче, разбира се. В създаването на филма участва друг легендарен американски журналист – Лоуел Томас, който придружава навсякъде филма с едни много лъстиви коментари за Мусолини и го представя като героичен лидер и спасител на народа. Ако продължим нататък, през цялата 1934 г. цяла Америка си припява една песен „Ти си върхът“ (You are the top), като всеки куплет завършва с припева „Ти си Мусолини“.

 Сега на нас може да ни изглежда абсурдно, но Мусолини е първият секссимвол на режима, на своето време. Разбира се, появява се опасен конкурент, който разбира се, отново е Хитлер и възхвалата на режима на Мусолини е неразделна част от неговата мъжественост с главна буква „М“. Мусолини е обявен безапелационно за идеалния мъж на новата епоха.  Прецолини, който често споменавам, пише: „Този човек е Мъж с главна буква, който се отличава в един свят от полухора.“ Леда Фаринели (известна анархистка, после става любовница на Мусолини) пише за него, че „той е социалист на героичните времена. Той е пълен с мъжество и сила. Той е Мъж с главна буква“.

Изобщо Мусолини създава впечатление, че е женен за всички италиански жени. Между другото съпругите на Чърчил и Чембърлейн също не устояват на неговото обаяние и пазят негови снимки с автограф. Разказвам тези неща, защото те демонстрират как сякаш нито Европа, нито Съединените щати забелязват какво се задава, какво идва.

Понякога съм си мислила, че Мусолини е някакъв надут оперетен персонаж и винаги ми е приличал на някакъв комедиен злодей, но той, разбира се, съвсем не е такъв. Той не е някакъв безграмотен тип, а е много начетен човек, познава трудовете на Маркс, Енгелс, Шопенхауер, Ницше, Кант.

Петър-Емил Митев: Даже прави преводи.

Велислава Дърева: Да, щях да кажа това – прави преводи. Владее няколко чужди езика. Доста се отличава от Адолф Хитлер. И когато през 1911 г. става редактор на вестник „La Lotta di Classe“ (За класовата борба), това е един интересен период за него. Тогава той говори, че националният флаг е парцал, чието място трябва да бъде на боклука. Малко по-късно той съвсем ще промени тази своя позиция. Също като Хитлер попада в затвора, излиза оттам като Хитлер като герой и тук се появява нещо много интересно. На банкет в негова чест...

Петър-Емил Митев: Важно е защо отива в затвора. Той се обявява против агресивната война на Италия срещу Либия.

Велислава Дърева: …да, точно! Малко по-късно той ще заеме про­военна политика. Той непрекъснато преобръща, променя своите позиции…

Борис Попиванов: Ама качествено.

Велислава Дърева: Да, качествено. Та, когато той излиза от затвора като мъченик и герой на социализма, един много виден социалист по онова време – Олиндо Верноки, на банкет в чест на Мусолини казва: „От днес, Бенито, вие сте не само представител на социалистите в Романя, но Дуче на всички революционни социалисти на Италия“.

Каква ирония на съдбата –
от Дуче на социалистите ще стане Дуче на фашистите

Така вече благодарение на своя нов статут на герой Мусолини става редактор на „Аванти“, формално дори ръководи партията. И вече през 1914 г. променя своята антивоенна позиция в провоенна. Тогава италианските социалисти започват да  му задават въпроса: „Кой плаща?“ Независимо от това, по това време в реч Мусолини се обръща към италианските социалисти с думите: „Аз съм във вашите редове, защото вие все още ме обичате. Каквото и да се случи, вие няма да ме изгубите. Социализмът е в кръвта ми“ и напуска вестник „Аванти“. В крайна сметка трябва да го напусне с думите: „Вие си мислете, че може да ме изгоните, но аз ще се върна.“

 През 1915 г. той напуска социалистическата партия и създава тази първа радикална група „Proto-Fascist“, основава вестника „Popolo d'Italia“. На страниците му Мусолини пише, че старата социалистическа партия е пречка към създаването на национален социализъм, ако съм си го превела правилно.

Петър-Емил Митев:  Точно така. Той е автор на термина.

Велислава Дърева: Той е автор на термина „националсоциализъм“ и има едно много интересно заключение, което е на вниманието на членовете на социалистическата партия: „За да спасим социализма, трябва да убием партията“.

 На 23 март в Милано той основава движението „Fasci di Combattimento“ (Съюз на борбата) и в това движение влизат социалисти, футуристи, анархисти, националисти, синдикалисти.

Това е предупреждение към днешния ден, сто години по-късно. Съвсем малко маркирам от неговата програма: всеобщо избирателно право, в това число и за жените, разпускане на Сената, премахване на аристократичните титли, 8-часов работен ден, забрана на детския труд, минималната работна заплата да бъде определена, реформиране на пенсионната система, светски училища, прогресивен данък за капитала, частична експроприация, национализация на оръжейната промишленост, конфискация на имуществото на религиозните общности. Така на първите избори…

Борис Попиванов: Да се подпишем ли под това?

Велислава Дърева: Да, да (смях) … на първите избори Мусолини губи и тогава според един изследовател…

Искра Баева: Човекът е социалист...

Велислава Дърева:…да, но той губи изборите от социалистите в крайна сметка. И тогава, според Робърт Пакстън, изследовател, Мусолини разбира ,,че в  италианската политика няма място за партия, която е едновременно националистическа и лява.

Една много интересна книга излезе през 2007 г. на Джон Голдбърг, казва се „Либералният фашизъм“, и там има цяла глава, посветена на Мусолини. И Голдбърг казва: „Ние трябва да сме наясно, че повечето фашисти са бандити и истински главорези, готови да убиват“. Още нещо, което ни отправя веднага към нашата история, към нашата ситуация. Голдбърг казва: „Той, Мусолини, се радва на насилието от страна на социалистите, защото това му дава право да приложи още по-голямо насилие“.

Самият Мусолини, когато го питат, каква е всъщност неговата доктрина, той казва, че „Fasci di Combattimento“ не се чувства привързан към каквато и да е доктрина: „Ние ще бъдем аристократи и демократи, консерватори и прогресисти, реакционери и революционери, спазващи законите и нарушаващи ги, според обстоятелствата. Нашата програма е проста. Ние искаме да управляваме“ – казва Мусолини. И малко преди да получи поста премиер-министър, вестник „Il Mondo“ му задава въпроса каква е неговата програма и Мусолини отговаря: „Демократите от „Il Mondo“ искат да научат нашата програма. Нашата програма е да строшим кокалите на демократите от „Il Mondo“ и колкото може по-бързо, толкова по-добре.“

Завършвам с концентрирания израз на възгледите на самия Мусолини, изречени от него: „Фашизмът е религия и фашизмът е държава.“ Това е накратко моето бързо изложение по този въпрос. Надявам се, че не съм се изложила в очите на познавачите.

Георги Пирински: Няма как да стане това. Може би сега да чуем господин Поппетров?

Николай Поппетров: Ще започна от това, което изложи Велислава, за начина, по който се приема Мусолини. С една много важна бележка, че Мусолини често се възприема отделно от фашисткото движение. Той е личността, реформаторът, една от знаковите фигури на епохата. И повече благоприятни отзиви получава неговата личност, отколкото фашисткото движение, което и в либералните среди се смята за нещо, свързано с насилие; в произхода на което има нещо съмнително.

На каква основа се създават тези представи за личността и движение­то? Иво Андрич отрича фашизма, отрича практиката, но за какво го отрича? Смятаме, че това е неговата антифашистка нагласа, но има един чисто геополитически момент – заплахата, която Мусолини отправя към Югославската държава. Контекстът на оценката на Чърчил е, че фашиз­мът е нещо, което ще помете болшевизма. Тоест санитарният кордон от Варшава или от Северно море до Средиземно море, освен че ще бъде прокаран, но ще бъде и обезпечен от една такава агресивна идеология. Така че, когато говорим за някаква оценка, трябва да видим от каква позиция се поставя.

Голяма част от хората, които поставят под съмнение фашизма, се мотивират с това, че той е революционен. И обикновено се допуска една грешка. Отъждествяваме го изцяло с някаква контрареволюция, спорна контрареволюция. Спорна, обаче е безспорно модернизационно явление.

За  фашизма в Италия позитивната рецепция до голяма степен е свързана с това, че Мусолини извършва дела в областта на стопанството и социалната сфера, които никое буржоазно правителство не е правило дотогава. Пресушаването на Понтийските блата например е огромна програма. Те и болшевиките правят подобни неща, но за болшевиките е ясно, те са врагът. От тях няма да вземем някакъв позитивен пример. Или ще изведем позитивен пример в едни по-късни години, втората половина на 30-те, когато Европа се поляризира и между либерализма и фашизма вече ясно се прокарва разделителна линия.

Българските фашисти ще започнат да признават, че големите реформи в Европа не се правят от буржоазните партии, от традиционната политическа система, а от революционните движения, които са фашисткото, националсоциалистическото и болшевишкото. Те, виждате ли, организират младеж­та, събират ентусиазма на масите и строят ново общество, проспериращо, с индустрия, със социална политика и т.н. Тоест има избор в оценките и този избор много често замъглява общата картина на фашизма.

Защо се харесва фашизмът на много хора? На тези, които мразят комунизма или изпитват страх от една несигурна ситуация, или мразят революцията (можем да ги наречем с комунистическия термин „дребна буржоазия“), фашизмът се харесва не само с насилието, разбира се. Голяма част от тях виждат друго нещо във фашизма. И не бива да забравяме, че тези режими, тези движения идват не само да завземат властта, независимо че Мусолини казва, че искат да управляват. Те имат съзидателна програма в един определен момент. При Мусолини това е държавата. Той казва: „Нищо извън държавата“, държавата олицетворява величието на Италия.

Вторият момент се опира на един цивилизационен стълб. Великата традиция на Римската империя безспорно, поне в представата на европейците, е прамайка на тяхната цивилизация. Лозунгите са: ред, йерархия, справедливост, независимо какво съдържание влагат в тези понятия.

А най-важното е, че те говорят вече за нещо друго ‒ това, за което говорят и марксистите: че това е времето на масите, че партията е движение, че тя е излязла отдолу, от низините на обществото, т.е. че те изпълняват тази социална роля именно защото са посланици на низините. Същото ще се опита да направи лявото крило в националната социалистическа партия в Германия, което има претенциите, че ще извърши революция. Това е крилото, което Хитлер ще ликвидира през 1933 – 1934 г., в „нощта на дългите ножове“.

Но тук има и нещо друго. Мусолини в началото няма агресивни планове. Няма такава агресивна доктрина, каквато има Хитлер. Първият момент в доктрината на Хитлер е, че ще бъде унищожена Версайската система, че Германия ще възвърне своето достойнство, като присъедини всички земи, към които има някакви претенции. При Мусолини това го няма. Едва през 30-те години се проявява като яростен империалист, когато ще извърши в Абисиния геноцид с химически вещества, ще подкрепи Франко и вече ще има идеята за Велика Италия, и ще бъде обявен за император на Етиопия.

Петър-Емил Митев: А Юлий Цезар – за първия фашист.

Николай Поппетров: Да, и тогава римският поздрав ще бъде нещо обичайно. Тогава ще се говори за хилядагодишната история зад Рим. Освен това е явно, че в Италия има наистина модернистични струи. Това все пак е хубаво, модернизация, стопанство, социална политика. Самата идея за корпорацията също се харесва, тъй като корпорацията ще бъде именно от трудовите хора, няма да има противоречия. Социалните конфликти ще бъдат потушени. Ще се върнем към един старинен модел, който е работил през Ренесанса. Налице е хубавата организация във Флоренция, дала основата на стопанското възникване на Ренесанса, на комуните и т.н. Така че това са белези, които е много важно да споменем, когато говорим за фашизма като феномен.

И разбира се, веднага другото ‒ фашизмът е ясно разграничаван като нещо негативно, назадничаво. Защото той ги обединява тези неща, той е крайно противоречив. Велислава спомена за Папини. Спорът между Гео Милев и фашизма е на база на Папини. Той пише книга за Христос, която е много популярна и му носи световната слава, но не като идеолог на фашизма. Обаче неговите изявления, че ние се връщаме към Средновековието, че ние сме прости, ние сме груби, ние се гордеем с това нещо, предизвикват бурната реакция на Гео Милев. Разбира се, публицистична. Но може би той е един от тези, които най-точно схващат една от основните тенденции при фашизма. Това е интелектуалният прочит на явлението фашизъм, не политологичният. Има още неща, които в този ранен период са много неясни.

Дълги години, през 70-те, особено 80-те, пък и 90-те години, западният теоретичен модел беше изцяло под влияние на една концепция на Хуан Линц, която е чисто политологична, не историческа. В нашите исторически среди се смята, че фашизмът е историческо явление. После се бъркат там политолозите. Но именно намесването на политологическия модел е много важно, защото това е политическа система. Не е само исторически факти. Това е държавна система, държавно-правна, даже неслучайно най-добрата книга за фашизма в България е книгата на стария Сталийски, „Фашисткото учение за държавата“, анализ на фашисткото учение за държавата, много солидно изследване.

Тезата на Хуан Линц е, че фашизмът е закъснял гост в политическото пространство. И като такъв той трябва да намери някъде място. Това обяснява как той ще взима отвсякъде. Защото в идеологията на фашизма има влияние и от Моска и Парето, Теорията за ризите, които се изхабяват, за смяна на поколения и на политическите идеали, именно те са взаимствани от Парето, но само като сигнали. (Тук не говорим за националсоциализма, където идеологията е нещо много тънко, ако я има въобще.  Единственият идеолог, който има Третият райх, е Алфред Розенберг, за когото Хитлер казва, че книгата му не се чете и няма нищо общо с действителността. Собствената им идеологическа книга „Митът на ХХ в.“ за тях е лишена от съдържание.)

Другият момент е, че фашизмът е млад елит. Това са хора, които не са свързани с властта, не са се опарили. Имат претенции да покажат, че са нещо ново. Комунизмът, болшевизмът, е също такъв закъснял гост, той не е намесен в нищо, нали. Той току-що се появява, извършва революция и започва да действа... Това са едни социално-психологически заигравания, в които мисля, че има някакъв резон.

Като говорим общо за възприемането на фашизма, нека да се върнем към български условия, защото много се говори за това какво е неговото влияние. Той е като практика, която обещава някакво добро бъдеще: ще реши проблема с политическата система. В български условия политическата система е навиквана, партиите са компрометирани; партизанщината, партийната корупция идват на власт и злоупотребяват с народното доверие. Горе-долу това е същото, което марксистите твърдят: кои са тези – старият елит, който експлоатира и не допуска народната воля да се изрази. Това е единият момент, който е много важен.

Вторият момент в български условия е, че фашизмът се опира на някакви традиции, поне формално. И тук е принципът, че ние трябва да погледнем към миналото. Те харесват Възраждането, тъй като там има нация. Там има някаква воля. Там има някакви резултати. Там има маса. Този момент също е много важен.

Третото е, че фашизмът все пак може да се обедини с революционното. Може да имате възгледи, които да са в полза на революцията, и да харесвате фашизма. Голяма част от втората вълна български фашисти имат познания по марксизъм, по социализъм, някои от тях са социалисти. Димо Казасов, проф. Долапчиев, идеологът на „Кубрат“, те са социалисти. Цанков е опортюнист общо взето. Ще бъде голям комплимент да наречем Цанков фашист. По-скоро да го наречем човек, който „профилактично“ допуска насилие и няма отговорност за него. Мусолини може да каже: аз поемам отговорността, че убиха Матеоти. Хитлер казва: аз поемам цялата отговорност за 30 юни, за „нощта на дългите ножове“, нека да ме съди историята. Много е смело, грубо е, вулгарно даже, обаче е поемане на отговорност.

Дълго време италианският фашизъм като цяло не се приема напълно, защото той поддържа статуквото. И когато се появява „момчето от народа“, както пише за Хитлер един фашистки идеолог през 1932 г. – Крум Митаков, то знае какви са въжделенията на масите ‒ това е социалното скъсване с експлоатацията. Друг е въпросът, че фашизмът не скъсва с експлоатацията.

Последното, с което искам да завърша, е, че много от нещата, които ние смятаме за догми, се оказва, че са много верни. Много от констатациите на комунистите, като махнем абсолютизирането им, са верни. Но не едрият капитал създаде фашизма.

Фашизмът и едрият капитал
си работеха много добре

И капиталът имаше изключителна изгода, включително по отношение на България. И когато комунистите твърдят, примерно, че Цанков е платен от капитала (и 45 години не се намери никой да го докаже), като погледнете документите, наистина Цанков е платен от капитала. Т.е. старата комунистическа теза е абсолютно вярна. Шоколадовият фабрикант Велизар Пеев налива много пари в партията. С какво се прави пропаганда? И не само той, но това е най-щедрият спонсор. Те си имат спонсор, който им налива пари, а те правят политика. Когато този спонсор напусне някоя от организациите, тя много олеква. Защото нашите фашисти не са много богати в крайна сметка. Те са хора на заплата, те не са изградили такива структури, както една националсоциалистическа партия в Германия.

Искра Баева: Няма фашисти, които са много богати.

Николай Поппетров: Е, няма въобще, но там има изградена една структура, много добра структура и при Мусолини, и при Хитлер. Хитлер даже събира волни пожертвования от ветерани от войната, които дават, защото има някаква кауза. Нашият фашизъм не успява да го направи.

Това са няколко точки, които бихме могли да използваме в бъдеще за някакъв дебат. Даже да ме опровергаете по всички тези точки, но е важно да ги споменем.

Александър Димитров: Аз ще внеса един допълнителен ракурс, свързан с нещо, за което сега много се разговаря, поне в политологията. Това е

теологията на спасението

Политиката, която във фашизма се имплементира (внедрява). Как се разглеждат лидерите на фашизма? Придават им се апостолски качества, апостолска мисия. Цялата реторика около посланиците на масите е свързана с този апостолски контекст, в който те се развиват. Всъщност ние не успяваме да видим тази теология на спасението в европейски условия. Но в Латинска Америка можем да видим точно как се развива. Все пак там има пет хунти в Боливия, цяло управление на хунта в Аржентина, две хунти в Бразилия –  на Веласко, на Варгас и т.н. Има в Чили, в Ел Салвадор, в Никарагуа, и на практика навсякъде е военна хунта, която изповядва теологията на спасението в класическия вариант, който откриваме за първи път във фашистка Италия, после при Хитлер.

Този въпрос не е изследван в детайли, но виждаме нови проявления на теология на спасението в политиката. Във Венецуела, при Уго Чавес, хората му правят параклисчета и се молят на духа му да им помогне. Подобни качества се приписват след Гражданската война и на Франко включително, и на Салазар в Португалия, в Унгария също се наблюдава този феномен. Това е една адаптация по теологично говорене, която много успешно се използва в политиката. Очакването, обновлението, водачеството, което в България не съществува. Аз слагам това като една характеристика на фашизма, теология на спасението.

Има държави, в които тя отсъства и тогава можем да кажем, че моделът не е чист. Навсякъде, където го има в пълнота, го наблюдаваме наистина развит, а където го няма, има примерно протофашизъм и не е в тази чиста форма, за която можем да говорим.

Искра Баева: Добре, но няма ли по този начин да размием границите на фашизма? Защото, общо взето, така можем да вкараме всяко социално явление.

Александър Димитров: Не всичко, конкретно тази теология на спасението, която е развита. Тя е много характерна. В другите идеологии я няма така развита.

Искра Баева:  Въпросът е, тя с фашизма ли само се свързва, или има и други източници?

Александър Димитров: Аз специално бих казал, че е изключително тясно свързана с фашизма.

Георги Пирински: Мислиш ли, че Чавес е фашист?

Александър Димитров: Аз не твърдя, че е фашист. Чавес е много по-късно от фашизма. Казвам, че го вкарва като принцип и то започва да живее като част от политическата култура. Специално за Латинска Америка съм убеден в това. Теология на спасението влиза в Латинска Америка точно по този път.

Максим Мизов: Сашо, то и Бердяев пише за теологията на болшевизма.

Александър Димитров: Пише, но виждаш ли я?

Николай Поппетров: Тук има един много важен момент, който пропускаме ‒ за ролята на героизма, на първооснователите, на хората, които са си заложили съдбата, понеже фашизмът излиза от войната. „Алте кемпфер“ (старите бойци, съратници) са първите, които създават движението на Хитлер. Те всичките са се жертвали по някакъв начин. Всичките са били на фронта или са преследвани, или са ранявани и са били с масите и са преживяли това нещо. Така че героичния момент го има, т.е. свързани са с някакви дела. Реални дела, където животът ти е поставен на карта. Не е героизъм от типа: „Аз говорих против партията и дойде 10 ноември и сега хайде да бъда дисидент, защото разказвах вицове.“ Виждате го какъв е новият героизъм. Без да правя каквито и да е реверанси на БСП и на лявата идея, при тях има наистина нещо, което ги прави силни, защото те са участници в някакви събития.

Петър-Емил Митев: Тук се повдигна един много важен въпрос – за самото понятие фашизъм. Има фашизъм и фашизми. Във „Фашизмът в неговата епоха“ Ернст Нолте прави много интересна класификация на четири степени на фашизма. По степен на репресивност ги е подредил.

Първият е десен авторитарен национализъм от типа на режима на Пилсудски в Полша. Втората степен е франкизмът в Испания. Едва на третата степен фашизмът става тоталитарен: това е италианският фашизъм. И четвъртата степен е завършекът, пикът на тоталитаризма, това е националсоциализмът.

Борис Попиванов: По същия начин, по който има социализъм и социализми. Като говорим за героизма и за Първата световна война, преди време издадоха „Nazi Deutsch“ ‒ специален речник на нацисткия немски, с понятията, които са използвани по време на Третия райх и с какво съдържание са били използвани. Едно от тях е Frontsozialismus. То обозначава свещената бойна другарска връзка между хората, които са били заедно в окопите и на фронта, една връзка, различна и изрично противопоставена на марксизма и марксисткия социализъм. Това е друг тип социализъм, израстващ от общата духовна връзка, от общото преживяване на критични моменти, от съвместното отношение към война, нация, враг, другар, смърт. Това е другарска общност, която е наричана социалистическа, но изобщо не е марксистка.

Аз исках накратко да се спра на понятия като фашизъм и фашизми и на историческите им референции именно в подобен контекст. Самият речник, с който си служим, самият език, който използваме, етикетите, които поставяме, ни отвеждат в посоки, които предварително задават смисъл, без винаги да си даваме сметка, че си слагаме ограничения.

За мнозина крайната фаза на този тип движение – националсоциализма,
се възприема като завършен фашизъм, поради което географско-историческата асоциация на фашизма, особено в България, не е с Италия, а с Германия. Такава е българската традиция, солидно установена при социа­лизма.

Фашизмът е родово понятие, нали така? Под шапката му са обединени значителна част от идеологическите тенденции, практики и режими в Европа, Латинска Америка, а и на други места по света. Нацистка Германия e обозначавана като фашистка Германия. Представителите на българските елити, сътрудничили на Третия райх, са определени като фашисти. Влизането в Тристранния пакт е фашистки акт. Въоръжената борба срещу съюза с Третия райх е известна като антифашистка съпротива. В наративите за Втората световна война често ще видим как идеологическата субектност на агресора е надделяла над националната: „фашистките завоеватели“, „фашистките танкове“ и т.н. А през цялото време се говори за Германия.

Николай Поппетров: Има и малко италианци.

Борис Попиванов: За съжаление на германците... Тази линия на интерпретация е една от водещите и в световната историография. Според нея фашистките феномени са дълбоко свързани помежду си, Италия на Мусолини е първоизточникът, а Германия на Хитлер кулминацията.

Има обаче и друга линия, популярна още след края на войната. Тя опитва рязко да разграничи различните режими и да признае близостта им единствено в геополитически план, че за известно време са вървели заедно, били са в един съюз. В много от случаите наблюдаваме двойна задача на историци, експерти и политици.

На първо място, да се докаже, че няма единен фашизъм, а съвсем разнородни системи, идеологии и движения в Европа, всичките те уникални по произхода, мотивите и проявленията си. Италианският фашизъм тук е представен като обособен от германския националсоциализъм. „Лошото“ при Италия идва, когато тръгва с Германия.

И на второ място, Германия е примерът за злото, но защото нацизмът е реакция, не стимул, той е вторичен, той е отговор на съветския комунизъм, той е самозащита, макар и ужасна.

Италия, за разлика от Германия, няма своя Нюрнберг. В Италия, за разлика от Германия, става възможно още през 70-те години на миналия век ултранационалистически и неофашистки групи и кръгове да постигнат пряко влияние върху държавната власт. В Италия внучката на Мусолини ще заседава в парламента.

Реплика: Сега има един правнук. Той върви по наследство – Гай Юлий Цезар Мусолини. Ще кандидатства за евродепутат.

Александър Димитров: И най вероятно ще влезе...

Борис Попиванов: В Германия нямаше да е възможно, даже да допуснем, че Хитлер имаше внук... Италианският фашизъм дълги десетилетия е коментиран като „по-малкото зло“. И това е понятие, което присъства в литературата.

Георги Пирински: Извинявам се, само за секунда... Президентът на Европейския парламент каза, че Мусолини, правнукът, е добре дошъл.

Борис Попиванов: Да, и по този въпрос после ще отбележа нещо. То е свързано с днешния ден. Но предисторията, предпоставките му са назад. Така да се каже, подготвено е. В прочутата си книга от 1951 г. Хана Аренд отказва да го припознае като тоталитаризъм. Един от най-ярките италиан­ски следвоенни историци, Ренцо де Феличе, ще набляга на ключовата разлика между ретроградния нацизъм, затворен в категориите на кръвта и земята, на Blut und Boden, и модерния фашизъм, ориентиран към новото, авангарда, футуризма, „новия човек“.

Привеждани са две групи аргументи. Първо, в количествен план, съжалявам за грубостта, броят на труповете при дучето е многократно по-малък, отколкото при фюрера. Второ, в качествен аспект, при италианските фашисти липсват такива грандиозни разрушителни схеми като Die Endlösung der Judenfrage (Окончателно решение на еврейския въпрос)  или Generalplan Ost (Генерален план Изток). В крайна сметка почти всичко негативно е приписано на германския натиск в последните години на режима. Италия се оказва едва ли не „добрият“ член на Оста.

Тази линия в историографията постепенно губи тежест под напора на нови изследвания и доказателства през 90-те години и до днес. Разкрит е внушителният расистки потенциал на фашизма, частично реализиран при войните в Африка. Отрицателното отношение на Мусолини към „сдържащи“ фактори като Църквата и монархията достига връх в практиките на Италианската социална република, т.нар. Република Сало. Припомня се значението на фигури като Роберто Фариначи и на зловещи места като о. Понца. Изтъква се геноцидното съучастие на италианския фашизъм в Либия и Хърватско. И докато историците преоценяват „добрите“ образи от ерата на Дуче и ги натоварват с обосновано съмнение, политиците започват все по-решително да се връщат към тях – точно както вие посочихте.

Така въпросът за 100-годишнината на фашизма вече е политически въпрос, не просто историографски.

Изявлението на председателя на Европейския парламент Антонио Таяни е от 14 март тази година по Радио 24, дава положителна оценка на онова, което Мусолини е направил за страната и уточнява: преди да последва Адолф Хитлер и да обяви война на целия свят, преди да въведе расистко законодателство, и ако изключим историята с Матеоти. Таяни е готов да изброи: пътища, мостове, сгради, спортни съоръжения, индустриална реконструкция. Единствено расистките закони според него са „лудост“, а декларацията за война – „самоубийство“. Накратко, за Таяни последният най-мрачен период на фашизма е резултат на грешни политически ходове, отклонение от курса. Той не вижда проблем с природата на фашисткия феномен, макар сам да декларира, че е антифашист.

Политическите последици от новите преоценки, заложени още в следвоенното време, са очертани. Това е „бракът“ между „традиционната“ и „крайната“ десница в Европа. Това е

пълзящото схващане,
че е възможен добър герой във фашисткия лагер

Критиците на левицата у нас и в Европа обичат да обвиняват ПЕС, че след изборите за ЕП пак ще отидат към съюз с ЕНП. Според мен разсъждават с категории от миналото. В ЕНП изглеждат узрели да потърсят общоевропейско разбирателство с крайнодесните. И то век след появата на Fasci italiani di combattimento (Италиански съюз на борбата). Ето защо нашата дискусия е напълно навременна.

Искра Баева: За да върнем дискусията към днешния ден, може би трябва да поговорим и за това каква е причината за тенденциите да се оправдават фашизмът и националсоциализмът днес. Не трябва ли да го свържем с края на Студената война и с това, което се случи след нея ‒ опитът целият негативизъм по отношение на причинителите на Втората световна война да се прехвърли върху новия победѐн ‒ комунизма, социалистическия лагер. Не трябва ли в този аспект да погледнем на тази идеологическа борба?

Това е историографски спор с политически характеристики, но по същество е голям идеологически спор. Да си отворим очите и да помислим къде сме ние. Какво можем да направим? Защото аз знам колко е силна, особено в нашите среди, критиката към комунизма, към социалистическия период. Основание за това има, но същевременно се пренебрегват лошите неща, които е донесъл предишният период. И не трябва ли това да e големият спор, пред който сме изправени днес? Защото осъждането влиза в програмите по история, това, което учат нашите деца, но само на комунизма, а не и на фашизма, който е по-скоро реабилитиран...

Има много силна тенденция на осъждане на комунизма, на социализ­ма. Същевременно никак не е случайно, че Европейската сбирка на крайно десните, организирана от БНС, е тук, в София, вчера и онзи ден, на рождения ден на Хитлер. Това създава много благоприятна среда в България за този род явления, за неофашизъм, неонацизъм. „Нео“ не е старият, без съмнение, но в българското общество

има търпимост към неофашизма, която се гради върху нетърпимостта към комунизма

Те са били свързани тогава, когато са възникнали, след Октомврийската революция ‒ фашизмът и италианският фашизъм по-късно и нацио­налсоциализмът. Това са скачени съдове, големи европейски движения, тенденции. И отново се връщат пак свързани, макар и обърнати към миналото, с краха на социализма. Или на „комунизма“, както искат да го наричаме, макар че ние правим много ясна разлика. Комунизъм, това са идеята, идеологията, партиите. Социализмът е строят, който е бил изграден. Така че на мен ми се иска да погледнем и по този начин нещата.

Лиляна Канева: И аз намирам смисъл в тази дискусия, още повече че някои от лозунгите, които се употребяват днес, ги чуваме да звучат и в лявото пространство. „Европа на отечествата“ масово звучи напоследък в различни варианти и без да се разбира за какво става дума. „Европа на отечествата“ вчера и онзи ден е лозунг точно на това сборище. Казваме, че то било различно от Европа на националните държави, ама моля Ви се. Така че в лявото пространство имаме какво да правим по отношение на разясняване на същността на фашизма и особено на това, което Велислава каза. Как е тръгнал? Откъде е тръгнал и къде са опасностите, къде може да се видят?

Велислава Дърева: Общо взето, Мусолини казва: „За да спасим социализма, трябва да убием партията.“

Искра Баева: Аз искам да кажа нещо за „Европа на отечествата“. За мен има огромна злоупотреба с този лозунг от тези хора. „Европа на отечествата“ не означава това, което те пропагандират. Европа на национализмите е това, което те искат. Това е злоупотреба с понятието „Европа на отечествата“, което те взаимстват, и то е със съвършено различно съдържание. Нека да не смесваме нещата.

Александър  Димитров: Макар че, когато Де Гол го ползва, няма предвид това. Той е много конкретен, така че всъщност грешката е вярна.

Георги Пирински: Все пак каква е основата за възникване на фашизма, като имаме предвид и процесите в обществата, до и по време на войната, и икономическата система на капитализма, и дълбокия технологичен преврат, който става с навлизане на непознати дотогава технически решения.

Струва ми се, че тук си заслужава малко повече да осъзнаем това дълбоко отвращение от една корумпирана система, която всеки свестен човек е почувствал като нещо абсолютно неприемливо, отвратително. То е довело до война, осакатила цели поколения, а са се обогатили прослойки от плутократи, мародери в буквалния смисъл на думата, от труповете са забогатели. Тук „горят“ и понятията за демокрация и парламентаризъм.

И се появяват като че ли два отговора. Единият е комунистическото движение, което казва: дайте да ликвидираме основите на този строй, частната собственост, която (с всички надстройки) позволява това, и да създадем една власт, не, една система на масите, в адекватния прочит на левицата. Другият е фашизмът ‒ със същото отвращение и отрицание, което еманира Мусолини. И което е толкова атрактивно, защото говори точно на отвратените от преживяното. И се явява спасителят, теологичното начало, и героизмът на „алте кемпфер“, на старите бойци. Сякаш оттук нататък се появява и материалният фактор, на кого залагат тези с парите. Няма съмнение на кого и защо залагат. За да си спасят строя. Хитлер първоначално го финансират местните, мюнхенските. В един момент обаче държи речи пред „Тисен“ и „Круп“, и казва: или ще дадете парите, или идват болшевиките. И се получава този мощен ръст.

Връщайки се към днешния ден, виждаме, че особено след тази финансова, икономическа и социална криза от 2008 г., която продължава, в обществата нараства отвращението от капитализма. Младите хора в Америка казват: „Искаме социализъм.“ Защото там е най-тежко поражението от финансиализирания архикапитализъм, който ги оставя без бъдеще.  Стигаме и до въпросните, така да се каже, млади герои националисти. Отечествата, разбирай нациите, разбирай затворената корпоративна държава със силни лидери, и т.н... Заслужава си да мислим за това, с разбирането за слоевете, които го носят, за различните израстъци, които могат да се получат над тези слоеве.

И още един момент, за който според мен си заслужава да мислим – че част от цялата фашистка нагласа е връщането към нещо по-примитивно, по-първично, към истинския естествен човек, който не е смазан от всичките цивилизационни глупости, а си е човек в смисъла на някои от просветителите.

Велислава Дърева: Природен…

Николай Поппетров: …с някакви такива чувства…

Георги Пирински: …на автентичност.

Николай Поппетров: …труд, дълг,

Георги Пирински:  …който обаче в този прочит – фашисткия, придобива чудовищни характеристики.

Велислава Дърева:  Точно в химна на Fasci di Combattimento, Giovinezza, се казва, че фашизмът е нашето спасение.

Георги Пирински: От всичко чудовищно.

Велислава Дърева: Това е припевът на този химн.

Георги Пирински: От тази корумпирана, плутократична система.

Петър-Емил Митев: Много неща вече бяха казани. Ще се спра накратко. Разколът е неизбежен. Тук стана дума, че е ясно очертан в 1914 г. По-късно беше допълнено, че се очертава в края на XIX в. Може да отидем и още по-назад, защото почти целият XIX в. противопоставя революционния утопичен комунизъм на реформаторския, миролюбив утопичен социализъм. Това са две различни течения.

Отношението на Маркс и Енгелс към тях е достатъчно интересно и сложно, но, разбира се, излиза извън тази дискусия. Най-важното: Маркс и Енгелс осъществяват синтез, като политизират социализма и икономизират комунизма. По въпроса за пътищата на развитие тяхната теза е достатъчно широка, за да включи и институционалния път, а не непременно революционното разрушаване на институциите. Институционалният път е възможен, както уточнява Маркс, в страни с развити демократични институции.

В края на XIX в., след смъртта на Енгелс, по-нататъшното развитие на теорията става чрез двойна ревизия. Най-напред изпъква дясната ревизия, опортюнизмът. Това са не само статиите на Бернщайн, но и практиката на Милеран, милеранизмът, включването в буржоазното правителство. Бернщайн категорично отхвърля изобщо революционния път като бланкистки, якобински.

През ХХ в. фактически втора, лява ревизия на марксизма прави Ленин. Понятието „ленинизъм“ е точно, казвам това с уважението, което трябва да отдадем към Владимир Илич Ленин за неговата уникална роля на политически ръководител, внесъл най-мащабното целеполагане в историческия процес. Тезата на Ленин, изразена кристално в „Държавата и революцията“, че „главното в марксизма е диктатурата на пролетариата“, не е коректна. Не е вярно, че главното в марксизма е диктатурата на пролетариата. Би било странно това да е главното понятие и Маркс само три пъти да го спомене, като единият път е в частно писмо.

Главното в марксизма е идеята за безкласово общество. Диктатурата на пролетариата е само средство, това е революционният път. Но Ленин е прав в смисъл, че през лятото на 1917 г. в Русия това е главният политически въпрос. Ленин го екстраполира върху теорията. Така марксисткият синтез се разпада и разногласията под натиска на кризата, започнала с Първата световна война и революционните ревизии след нея, водят до разкола. Действително е неизбежен.

Каква роля изиграва разделението? Преди всичко положителна. Дори бих рискувал да използвам терминологията на Хегел – „световния разум“; това е движение на световния разум. В известен смисъл и двете страни се оказват прави, това е най-интересното.

Социалдемокрацията чрез своята политическа практика става първостепенен фактор на социалната държава, осъществявана най-напред от социалдемократите в Швеция. Комунистите създадоха реалния социализъм, който има тройно значение. Първо, това е много сериозен, мощен тласък за социални реформи на Запад, в посока към социалната държава. На второ място – за антиколониалните революции, които бяха стимулирани идейно, а след това и подпомогнати организационно. В т.ч. е и Великата китайска революция. На трето място е един грандиозен исторически експеримент, чийто опит ще бъде вграден в бъдещето и със своите плюсове, и със своите минуси.

Разбира се, не трябва да отбягваме отрицателната страна, защото десният вектор доведе и до дясно залитане на социалдемокрацията, на което ще се спра след малко. От друга страна, обособяването на лявото доведе до левичарството, детската болест на комунизма в началото на 20-те години, а през 1968 г. наблюдавахме левичарството като старческа склероза на комунизма.

Най-твърдият отпор срещу фашизма е от страна на Третия интернационал – мисля, че трябва да го признаем за несъмнено. Може да си спомним оценката на Хана Аренд от 1933 г., че в цяла Германия има само един истински мъж и това е българинът Георги Димитров. Същевременно този твърд отпор срещу фашизма не е безупречен. Преди всичко трябва да се отбележи и размиването на самото понятие фашизъм чрез определения като социалфашизъм, отнесено към социалдемократите, аграрфашизъм – към земеделски партии и движения, и пр. Освен това факт е организационното разединяване, вкл. физическа разправа, с антифашисти, каквато става по време на Испанската гражданска война (имам предвид разправата с Partido Obrero de Unificación Marxista ‒ Работническата партия за марксистко обединение). По този въпрос има един изключително важен документ, за съжаление малко познат: книгата на Хесус Ернандес. Ернандес е един от двамата министри-комунисти, в правителството на Ларго Кабайеро, а след това и в правителството на Негрѝн. След смъртта на Сталин той издава книга, в която разкрива вътрешните разногласия в ръководството на Испанската комунистическа партия, отправя много тежки критики срещу Долорес Ибарури. Можем да прибавим и сталинските репресии срещу видни антифашисти през 30-те години.

Историческата оценка на Fasci di combattimento (Съюз на борбата). Мисля, че трябва да се определи същността на фашизма. Или поне аз я виждам по следния начин: фашизмът е дясна мутация на лявата политическа вълнá, която се надига в края на Първата световна война. Дясна мутация на лявата политическа вълнá, която води до революциите в редица страни и издига лейбъристите в Англия, социалдемократите в Германия.

Лявата вълнá е несъмнена и е свързана с войната. Тук бяха казани доста неща по този повод, но ще прибавя още един нюанс. Първата световна война е уникална с това, че е война на масови армии, милиони хора са въоръжени и силата е в тях, а тяхното мнение не се взема предвид. В края на войната те се чувстват измамени, предадени и т.н. Мусолини открива тази сила. Той въвежда термина „окопокрация“ – власт на ветераните от войната. Между другото, забележете, Ленин също нямаше да спечели Великата октомврийска революция без армията, към която той апелира. Превратът в Санкт Петербург е от Съвета на работническите и войнишките депутати, воден от Лев Давидович Троцки.

Характерна особеност на фашизма е това, че неговото начало е поставено не от политическа партия, а от паравоенна организация. Паравоенна организация са „Черните ризи“. После Хитлер ще сподели в своите „Тиш гешпрехе“ (разговори на маса), че без „Черните ризи“ нямаше да ги има и „кафявите ризи“.

Въвежда се войнстващото насилие като средство за политическа борба. Това е принципно нов метод в политическата история. По следите на въпроса за мутацията стигнах до една статия на Бенито Мусолини от 1908 г. по случай 25-годишнината от смъртта на Карл Маркс. Той пише следното: „Интересите на пролетариата са антагонистични спрямо интересите на буржоазията. Тези две класи не могат да постигнат никакво взаимно удовлетворяващо споразумение. Едната от тях трябва да изчезне. По-слабата ще бъде елиминирана. Следователно класовата борба е въпрос на сила. Крайната схватка ще бъде изпълнена с насилие, ще бъде катастрофална. В такъв случай един дълъг или по-малко дълъг период на насилие ще съпровожда прехода от буржоазния начин на производство към комунистическия начин на производство.“

Това пише Бенито Мусолини като марксист, очевидно насилието е онова, което му е останало от този период.

Много важен е въпросът, който беше повдигнат за патриотизма. Вижте какво пише в първата програма на фашисткото движение или на фашистката партия от 1921 г.: „Националната фашистка партия твърди, че съдбата, която очаква глобалния живот, не е обединението на отделните общества в едно голямо общество – човечество“. Човечество е поставено в кавички. „Не е някакво човечество на езика на интернационалистите. Съдбата обещава нещо по-добро, ползотворна и мирна конкуренция между всички национални общества.“ По-късно ще проличи, че тази конкуренция не е мирна.

Предпоставки за фашистки и фашизоидни движения и партии има и сега. Несъмнени са на сегашния етап на световното развитие. Според мен първата разлика е  в това, че фашизмът вече не е new comer, той е познат.

Второ, сега да се формират паравоенни организации, които да започнат политически побоища, ще бъде неприемливо и днешните демокрации ще реагират несъмнено много по-категорично, отколкото Ваймарската република.

Има ли връзка между появата на фашизма и победата на комунистите, болшевиките в Съветския съюз?

Има несъмнена ситуативна връзка, това е Първата световна война. По-нататък фашизмът се утвърждава като антипод на комунизма и освен това заимства форми на политическо действие и социални цели. В този смисъл има връзка между възхода и утвърждаването на фашизма и победата на комунизма в Съветския съюз. Фашизмът черпи сила от това, че се представя за антипод на Съветския съюз, включително и в геополитически план.

Говорихме тук за изчерпване на досегашните големи проекти и липсата на нов. Дясното залитане на социалдемокрацията, за което споменах, се проявява сега. На въпроса, защо няма нов голям проект, трябва да отговорим, като вземем предвид, че социалдемократическата линия е реформистка, тя е прагматична, докато такъв проект предполага стратегически анализ. Тук стигаме до особено съществения въпрос – липсва теория.

Дясното залитане е и в отказа от теория, по-специално от марксистката теория. Разбира се, сега става дума не просто за повтарянето на Маркс, а за неговата актуализация, като се вземат предвид постиженията на съвременната наука и съвременната ситуация. Достигната е нова историческа граница, която не може да се премине без стратегия, без теория.

Реалният социализъм е изграден на историческата територия на капитализма. „Електрификация плюс съветска власт“. Електрификацията не е комунистическа специфика. Това беше взето предвид при формулирането на НЕП ‒ новата икономическа политика. Реалният социализъм беше социалистическа теория, но той беше антикапитализъм, на територията на капитализма. А сега става дума за посткапитализъм.

Четейки Маркс, можем да срещнем изненадващото „унищожаване на труда“. В контекста на един от неговите най-големи трудове (цитиран най-често с първата дума от заглавието на оригинала: Grundrisse) става дума за навлизане в общество, в което законът за стойността не е в състояние да регулира обществения живот и главната ценност става свободното време.

Робите на труда не успяха да съборят капитализма,
но роботите започват сериозно да го подкопават

Нека да си представим за какво става дума. Общество, в което роботите стават основни фигури в производствения процес, трябва да бъде общество, в което свободното време вече играе друга роля. Какво ще правим с това свободно време? Стигаме до серия от проблеми, които най-общо казано, означават, че социално-икономическата ситуация прераства и се слива с хуманитарна ситуация. Социалните проблеми стават и антропологически.

Двата пътя оттук нататък са пътища на деформиране и преформиране на човешката природа. От тази гледна точка джендър историите, за които започна да се говори и в нашето общество, изглеждат съвсем неслучайни. Деформирането на човешката природа е капиталистическа алтернатива на общество, в което хомо креативус ще бъде основната фигура, творческият човек, който е предоставил на машините репродуктивната дейност, наречена „труд”.

В тази обстановка особено значение имат възможността, способност­та и смелостта да се говори истината, да се сложи край на двойните стандарти и затова специално внимание заслужава въпросът за лъжата, която днес получи някак си и легитимация чрез понятието „постистина“.

Накрая – предложението ми да се съдейства за преводи на български език и издаване на теоретични разработки, които подготвят новия социален проект. Нека го наречем Социализъм 21. Може да се помисли за международна конференция на  такава тема. Нашият принос, с Борис Попиванов, е подготвената за печат книга с трудовете на Бернард Мунтян, посветени точно на тези въпроси, на глобалната дилема пред вида homo sapiens и неговото общество.

Георги Пирински: Въпреки че това е нещо като финал, съм сигурен, че много мисли са се появили във всеки от тук присъстващите. Имам предложение това да бъде Кръгла маса ‒ първа част, а втората част да я направим след европейските изборите, и тогава да се върнем към въпроса за БКП‒тесни социалисти, секция на Комунистическия интернационал.

Като преход само ще прочета това, което видях в Решението на Първия конгрес на БКП, май 1919 г. В точка 10-а се казва: „Засилване на информационния отдел на „Работнически вестник“ и да се направи всичко необходимо за по-скорошното излизане на списание „Ново време“, дето да се дават статии по всички тактически въпроси, продиктувани от преживяваните моменти.“ И в точки 11-та, 12-та и 13-та се призовава да се издават вестници за младежите, жените, децата, за културно повдигане на пролетариата, за задължително получаване и широко проникване на актуални брошури на достъпен език в обществото.

Искра Баева: Само трябва да се замени „вестници и списания“ със „сайтове и форуми“.

Георги Пирински: Да смятаме, че на този етап сме постигнали онова, което бихме желали. Благодаря на всеки и на всички.


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор