Петър-Емил Митев е политолог и социо­лог, доктор на философските науки. Професор в СУ „Св. Климент Охридски“ от 1988 г. Бивш директор на Научно-изследователския институт за младежта (1972-1988), председател на Българската социологическа асоциация (1991-1999). Председател на Управителния съвет на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“.

 

ИЗКОРЕНЯВАНЕТО НА „ТРОЦКИЗМА” И БЕЗСМЪРТИЕТО НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА

Брой 11-12, ноември-декември 2019

 

Л. Д. Троцки на 140 години

 Заслужава си да се върнем към първия и най-дълбок комунистически критик на държавния социализъм, който още през 30-те години направи равносметка и удивителна прогноза за перспективите на първата социалистическа страна

 


„В края на краищата, въпросите в протичащата досега дискусия са само поставени. Около тези въпроси, вътрешнопартийни и стопански, се вдигна облак прах, който в много случаи образува почти непроницаема завеса и жестоко разяжда очите. Но това ще премине. Прахът ще се слегне. Реалните очертания на въпросите ще излязат на преден план. Колективната партийна мисъл постепенно ще извлече от споровете онова, което ѝ е нужно, за да стане по-зряла и уверена в себе си. А това ще разшири базата на партията и ще направи устойчиво партийното ръководство“ (1).

Какво по-добро може да се пожелае на една партийна дискусия? И какво по-лошо може да се случи от изкривяването, манипулирането ѝ?

Когато днес се коментира историята на болшевишката партия, обикновено се набляга на желязната дисциплина, която я отличава още преди революцията, а след нея прераства в авторитарна власт. Изцяло остава вън от мисленето и дори въображението на либерални автори/читатели, че победата в най-трудните първи години е удържана до голяма степен благодарение на вътрешнопартийната демокрация. Партийните конгреси се свикват всяка година (от 1917 до 1925 за девет години са проведени девет конгреса!). Пътищата към ново общество се търсят в продължителни и тежки дискусии, в които се сблъскват становища и на партийни лидери, и на цели групи. По невралгични проблеми се обявява дискусия в цялата партия. Вестник „Правда“ отпечатва като притурка „Дискусионный листок“, в който изразяват мнението си както членове на централния комитет, така и местни ръководители и редови членове. За коя политическа партия през XX в. може да се каже, че е използвала такава практика?

Когато днес в световна библиотека прелистваш „Дискуссионный листок“, изпитваш чувство за нереалност. И се питаш: какво ли би станало, ако се беше запазил този дух. Ще минат повече от 60 години, за да се стигне до епоха на „гласност“ и широка обществена дискусия. Но това ще бъде друго време...

През декември 1923 г. Владимир Илич Ленин е още жив, но заболяването му физически го изолира от политическия живот. Не подлежи на съмнение, че е виждал ясно опасността от бюрократизация както в държавния, така и в партийния апарат, и е искал да ѝ противодейства. (2)

През декември 1923 г. Лев Давидович Троцки е най-популярният след Ленин лидер на болшевишката партия. Приятели, врагове и странични наблюдатели поставят често имената на Ленин и Троцки едно до друго. Роза Люксембург в своите критични бележки за руската революция дори ги цитира неколкократно като „Ленин – Троцки“. (3) Авторитетът е сборен резултат от неговата роля в Октомврийската революция, в Гражданската война, практическото изграждане на съветската власт и идейното ѝ обосноваване на международно равнище. През 1917 г. Л. Д. Троцки е председател на Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати, едновременно – и особено важно, е председател на Военнореволюционния комитет на този съвет. През 1918 г. става председател на Революционния военен съвет на републиката и народен комисар по военните и морските работи, организира и ръководи РККА – Работническо-селската Червена армия. В полемика с водещия теоретик на европейската социалдемокрация Карл Кауцки защитава болшевишката революционна практика. (4) 

Л. Троцки подкрепя и провежда политиката на „военен комунизъм“ по време на Гражданската война (вкл. въвежда понятието и пледира за „милитаризация на труда“).

Към края ѝ той пръв от болшевишките лидери вижда изчерпването на „военното“ взаимоотношение между града и селото и предлага промяна в икономическата политика (5).  Повишената чувствителност към смяната на приоритетите го мотивира да изнесе доклад за индустриализацията на страната на ХII конгрес на РКП (б) през април 1923 г. (вместо престижния политически доклад на ЦК, както е предложил Сталин) (6).

През същата година инициира дискусия за „нов курс“ към дебюрократизация на партията. Според неговите, но не само неговите (7),  наблюдения и оценки партийният живот започва да протича някак си на два етажа: на горния решават, на долния – изпълняват. Реалната изборност се замества от „назначенство“ – апаратът определя партийните секретари на низовите организации. В такава обстановка властта се съсредоточава в ръцете на неголяма група. „Ръководството получава чисто организационен характер и се изражда нерядко в просто командване и теглене“ (8).

През есента на 1923 г. авторитетът и влиянието на Троцки е твърде голямо, за да бъде заобиколена неговата критика. Партийна комисия (в състав: Сталин, Каменев и Троцки) подготвя резолюция „За партийното строителство“, в която се обявява необходимостта от работническа демокрация, изборност и открито обсъждане на най-важните проблеми на партийния живот. Резолюцията е компромисна, доколкото се приемат
важни постановки на Троцки, но без това да носи преки практически последици. Тогава Л. Троцки се обръща с писмо, озаглавено „Новият курс“, публикува го във в. „Правда“ и предизвиква общопартийна дискусия (9). 

Същността на „новия курс“ Троцки определя така:

„Центърът на тежестта, неправилно изместен при стария курс към апарата, сега, при новия курс, трябва да се премести към активността, критическата самодейност, самоуправлението на партията...Накратко задачата може да се формулира така: партията трябва да подчини на себе си своя апарат, без нито за минута да престава да бъде централизирана организация“ (10). 

Не се получава. Опонентите на Троцки подменят спора и прибягват до типичен argumentum ad hominem: „А ти пък беше меншевик!“ (11).  Сталин прави това все още предпазливо (12),  но тонът е даден. Дискусията губи принципния идеен характер и се пренасочва към събития с двадесетгодишна давност. Критиката срещу всевластието на апарата се представя като борба срещу (болшевишкия) апарат. През януари 1924 г. конференция осъжда критичните становища на Троцки.

На политическия кръстопът се тръгва в авторитарната насока.

Според днешни оценки основна причина за поражението на „демона на революцията“ и неговите съмишленици (между които видният български и румънски, украински, съветски, революционер Кръстьо Раковски) се смята това, че борбата за „нов курс“ започва със закъснение. През есента/зимата на 1923 1924 г. апаратната власт е вече твърде „улегнала“ и достатъчно консолидирана, за да може да въздейства ефективно върху партийните маси (13).

Може да се прибави и по-общо съображение. Вътрешнопартийната демокрация при липса на демокрация в страната е трудно защитима и практически обречена. В следващото действие революцията „изяжда“ децата си.

 Парадоксът

През 1980 г. бях в Мексико по частен повод и посетих „Museo Casa de Leon Trotsky“ в Койокан, в миналото неголямо градче, близо до столицата, сега квартал от мегаполиса. За човек от поколението, обучавано и възпитавано в духа на пълното отрицание на Троцки като злостен враг на Съветския съюз, влизането в двора на хасиендата вече е шок. Гроб. Скромен паметник с държавните символи на СССР. Усещаш физически Лъжата. Интензивното очерняне не е успяло да прекъсне моралната връзка на бившия нарком с неговата родина, нито идейната – със социалистическата революция. Даваш си сметка, че и не би могло да се случи: в тях е въплътен смисълът на живота и дейността на Троцки.

Влизаш в къщата. Работният кабинет е очаквано отрупан с книги. На подръчни рафтове – събраните съчинения на Ленин. Вероятно изнесени от Съветския съюз, пренесени в Принкипо, след това в Норвегия и най-после – в Мексико. Нищо в кабинета не е променяно, обстановката е както в момента на убийството. На бюрото е последният ръкописен текст: незавършен апел на IV интернационал във връзка с международната обстановка. В последните редове се изброяват няколко страни, завършва с Афганистан; Троцки го загражда с кръг и със стрелка го поставя на по-предно място. Изтръпнах от актуалността: само преди няколко месеца съветските войски бяха влезли в Афганистан. Как ли би оценил това бившият народен комисар по военните и морските работи: като разширяване на революционното пространство или като авантюра на постсталинската бюрокрация?

Радикалното преобръщане на образа на Троцки от светъл, ярък революционер през „десетте дни, които разтърсиха света“ (14) до черен враг на народа и криминален контрареволюционер е казус, който изисква специално внимание. Днес разстоянието между прочутата книга на Джон Рид и сталинския „Кратък курс“ (15)  е дори трудно да се измери. По-близо до съвременността е несъмнено черната легенда. Не само поради по-малката дистанция във времето. Новата просталинска вълна в Русия, появила се като страничен продукт от геополитическото възраждане на страната и отговор на международния натиск, носи и „антитроцкистки“ импулси (16). Заслужава да се припомни, че в злокобния чл. 58 от Наказателния кодекс на РСФСР, който легитимира „големия терор“ през 30-те години, в тежкото обвинение КРТД („контрареволюционна и троцкистка дейност“) най-много тежи буквата „Т“.

„Известно е, че през цялото време на сталинския режим всеки човек, който се осмели да запази макар и само една работа на Троцки или други опозиционери, невнимателно промълви за тях макар и една добра дума, „изобличен за връзки“ за съвместна работа или другарски отношения с някой от „троцкистите“, е бил обречен да получи най-жестокия член на сталинското правосъдие – КРТД (контрареволюционна и троцкистка дейност). Масовият характер на явления от този род изключва обяснението им с личните антипатии на Сталин. Имало е, очевидно, нещо страшно за самото съществуване на сталинския режим в идеологията, която през тези години са наричали „троцкизъм“ (17).

Няма никакво съмнение, че Сталин добре е разбирал действителната роля на Троцки за победата на болшевишката революция. По случай първата годишнина от революцията той публикува статия във в. „Правда“, която съдържа и следната оценка:

„Вся работа по практической организации восстания проходила под непосредственным руководством председателя Петроградского Совета тов. Троцкого. Можно с уверенностью сказать, что быстрым переходом гарнизона на сторону совета и умелой постановкой работы Военно-революционного комитета партия обязана, прежде всего и главным образом, тов. Троцкому. Товарищи Антонов и Подвойский были главными помощниками Троцкого.“(18).

Личи както съзнателността на по-късната лъжа, така и значимостта на бариерата, която е трябвало да преодолява Сталин по пътя към личната власт.

Името на Троцки е старателно изчегъртано от аналите на революцията, произведенията му – инкриминирани, идеите – изопачени, съратниците – преследвани, самият автор – изпратен на заточение, след това изгонен от СССР. Остават обаче живи свидетели, преки участници. Временно. Идва и техният ред. Трябва или да станат лъжесвидетели, или да си отидат. Понякога и готовност да бъдат лъжесвидетели не ги спасява. Така се получава верига от парадокси.

Първият е мащабът на подмяната, при това извършена едновременно открито, полуприкрито и скрито. Прилича на магически трик, на фокус. Степента на внушаемост е плашеща. Сцената е политическият живот на огромна страна, наблюдавана от милиони очи. И се натрапва въпросът „Как е възможно?“, макар че „по принцип“ няма загадка в подмяната на истина с лъжа (19). От този първи парадокс следват други, още по-фрапиращи.

Сатанизирането на „меншевика“ Троцки легитимира унищожаването на елита, ленинското ядро, на болшевишката партия. Троцки в изгнание продължава борбата със сталинската върхушка от името на „болшевиките – ленинци“ (20). Съдбата на Троцки изглежда мрачно свидетелство за всемогъществото на лъжата. Едва в Русия, т.е. след рухването на СССР, прокуратурата на РФ реабилитира Троцки.

Разбира се, може да се погледне и от другата страна. Вдъхновено написаната от Исаак Дойчер биография на големия революционер съдържа три части: т. 1 „Пророкът въоръжен. Троцки 1889 1921“; т.2 „Пророкът разоръжен. Троцки 1921 1929“; т.3. „Пророкът в изгнание. Троцки 1929 1940“. (21)

Троцки е убит, но не е пречупен, не е примирен, не е подкупен. Съдбата му е свидетелство за силата на личността и на идейна убеденост.

Съветският термидор

Навършиха се 30 години от началото на промени, които белязаха катастрофата на държавния социализъм в СССР и страните от Източна Европа. Осезаеми са носталгичните настроения особено, но не само в социалистическите среди. Заслужава си да се върнем към първия и най-дълбок комунистически критик на държавния социализъм, който още през 30-те години направи равносметка и удивителна прогноза за перспективите на първата социалистическа страна.

Предварително трябва да се поясни, че в езика на руските марксисти още в началото на ХХ в. важно място заема „френският еталон“ при анализа и определянето на позиция в революционния процес. След като Вторият конгрес на РСДРП разделя партията (на болшевики и меншевики), болшевиките са обвинени в „якобинство“. Отговорът на Ленин (иронично наречен Максимилиан Ленин) не е оправдателен, а неочаквано настъпателен: да, в съвременната социалдемокрация ние сме якобинците, а вие сте жирондистите.

През Първата руска революция Ленин определя революционната тактика, като изхожда от историческата дилема: „Революция от типа на 1789 или на 1848“ (22). Опитът на Френската революция улеснява и легитимира въвеждането на „червен терор“ по време на „военния комунизъм“. Когато става ясно, че ако не се реабилитират икономическите стимули и пазарната размяна, ще настъпи стопанска катастрофа, с въвеждането на „Нова икономическа политика“ (НЭП) на дневен ред идва друго „френско“ понятие – „Термидор“. Онзи месец от революционния календар, когато започва низходящо развитие на революцията и контролирането на пазара („големият максимум“) от държавата е отменено. Част от бившите революционери се „обуржоазява“, други са репресирани.

Термидорианската инволюция на якобинството става първостепенен политически ориентир в хода на руската революция, най-напред в средите на меншевиките и либералната емиграция. Още през март 1918 г. темата се подхваща от меншевишкия лидер Юлий Мартов (23) и постепенно се вгражда в тактическата дилема „съглашение – борба“ с болшевишката власт.

В болшевишките среди сравнението се избягва. Ленин не използва спорното понятие в публични изяви, но негов работен план документира размисли върху историческата аналогия: „1794 versus 1921“. (24) Вождът на революцията не е забравил за якобинския опит, вграден в начертания от него път към властта. Останало е едно, наистина непряко, но и неоспорвано свидетелство за актуализиране на аналогията. „Работниците якобинци са по-проницателни, по-твърди, отколкото буржоазните якобинци и имаха мъжеството и мъдростта сами себе си да термидоризират“ (25). И досега могат да се срещнат носталгични оценки по повод на незавършения „ленински термидор“ (26).

След смъртта на Ленин Термидор става ключово понятие в ожесточения идейно-политически сблъсък между Троцки и Сталин. (27) „Лява опозиция“, оглавена от „вожда на Червената армия“, повежда кампания срещу „термидорианското израждане“ на партията, въплътено в „диалога“ на овластения партиен бюрократ и забогатяващия непман. Опасността е двойна: от една страна, корумпиране на властта, а от друга страна, непряко овластяване на непманите (28).

През втората половина на 20-те години лявата опозиция е разгромена, а в края на десетилетието Сталин „разсича възела“ с радикален завой: слага край на НЭП и пристъпва към „ликвидация на кулачеството като класа“. Административната власт става всевластие. Лев Давидович Троцки, вече в изгнание, ще определи Сталин като „безспорен вожд на термидорианската бюрокрация“, но ще анализира и неслучайния мащабен поврат на революцията.

„Забраната на опозиционните партии довлече след себе си забрана на фракциите; забраната на фракциите завърши със забрана да се мисли другояче, освен като непогрешимия вожд.“ (29)

Времето на политическата инициатива на авангардната партия и спонтанното участие на масите отминава и се заменя с нарастваща власт на бюрократичните структури.

„Бюрокрацията победи не само лявата опозиция. Тя победи болшевишката партия. Тя победи програмата на Ленин, който виждаше главната опасност в превръщането на органите на държавата „от слуги на обществото в господари над обществото“. Тя победи всички тези врагове – опозицията, партията и Ленин – не с идеи и доводи, а със собствената социална тежест. Оловният задник на бюрокрацията натежа повече от главата на революцията. Такава е разгадката на съветския Термидор.“ (30)

Хранителната среда на бюрокрацията е държавната собственост. Държавният социа­лизъм не е капитализъм. Но той още не е и социализъм в точния смисъл на думата. „Социализъм“ и „капитализъм“ в случая са относителни определения, защото става дума за процес; съветското общество е от преходен тип.

„За да стане обществена, частната собственост неминуемо трябва да премине през държавния стадий, така както гъсеницата, за да стане пеперуда, трябва да премине през фазата на какавида. Но какавидата не е пеперуда.“ (31)

Държавната собственост трябва да стане реално обществена, общонародна. Това изисква и означава не усилване на държавния апарат и неговите репресивни органи, а отмиране на държавата. „Свободният труд е несъвместим със съществуването на бюрократичната държава.“ (32)
С особена сила това се отнася до сферата на културата. „Духовното творчество изисква свобода.“ В крайна сметка това е самият смисъл на комунизма, чиято „висша цел е: да се освободят окончателно и завинаги творческите сили на човека от всякакви прегради, ограничения и унижаващи зависимости“ (33). Несъмнено Троцки се придържа към гледната точка на класическия марксизъм.

Сталинската бюрокрация е всевластие чрез разпореждане с държавната собственост. Сливането на партийната и държавната власт води до „тоталитаризъм“. Сталинският термидор прераства в нова историческа форма на „бонапартизъм“, режим, който се извисява над атомизираното общество, като се опира на репресивните полицейски органи и офицерския корпус (34). Но „историческото крушение на сталинизма е предопределено“ (35).

Изход от „Съветския термидор“ Л. Д. Троцки вижда в три сценария.

Първият е повече социализъм. Използвам съзнателно съвременна реторика, но определението отговаря напълно точно на авторското описание. Възстановяване на демокрацията. Премахване на привилегиите. Запазване на плановото стопанство, но реформи в интерес и съгласно волята на работническите и селските маси. Осъществява се от революционна партия.

Вторият е повече капитализъм. Възстановяване на частната собственост върху средствата за производство. Денационализация на промишлените предприятия. От слабите колхози ще се отделят „силни фермери“, а силните колхози  ще се превърнат в „селскостопански акционерни компании“. Чистка. А откъде ще се вземат кадри, за да се осъществи реставрацията на капитализма?

Буржоазната партия, която ще дойде на власт, „ще намери немалко готови слуги сред днешните бюрократи, администратори, техници, директори, партийни секретари, изобщо привилегировани върхове“(36).

Лев Давидович не е предвидил само едно: потомците им ще станат експерти на прехода...

Има и трети вариант. Няма нито революционна, нито контрареволюционна партия, които могат да вземат властта. Самата бюрокрация („номенклатурата“ според днешната терминология) „неминуемо ще потърси опора в имуществените отношения“, самата тя се превръща в новата собственическа класа. (37)

Половин век по-късно можем да оценим прогнозата. Всеки един от трите варианта получи – mutatis mutandis, едно или друго историческо въплъщение: и опит за „повече социализъм“ (Горбачов), и „повече капитализъм“ (Елцин – Гайдар), и пазарен социализъм (Дън Сяопин). Историческата аналогия показа удивително висока работоспособност.

Заслужава да се сравни източноевропейският „преход“ през 90-те години с още една прогноза на Л. Троцки:

„Падането на днешната бюрократична диктатура, без да бъде заменена с нова социалистическа власт, би означавало връщане към капиталистическите отношения, съпроводено с катастрофален упадък на стопанството и културата.“ (38)

„Това би бил капитализъм от особен тип: по същество колониален, с компрадорска буржоазия, капитализъм, наситен с противоречия, изключващи възможността за негово прогресивно развитие“ (39).

Коментарът е излишен. Поне в нашата страна и, разбира се, в Русия.

Съвременни изследователи от постсъветската школа на критическия марксизъм актуализират заключенията на Л. Троцки. Така икономистът Александър Колганов доказва, че „сталинската власт в много отношения е била сходна с бонапартистки режим“ (40)  като особен вид компромис на бюрокрацията с пролетариата, при който бюрокрацията е едновременно страна и арбитър. Същевременно авторът разглежда линията на Троцки, която изисква опора на работническата класа срещу бюрокрацията, като нереалистична. Следва да се допълни, че сам Л. Троцки оценява критично реалистичността на своята позиция през 20-те години, но без от това да прави извод, че самата борба е била неправилна.

В политическата борба по повод на „съветския термидор“ конюнктурният победител беше Сталин и Троцки заплаща скъпо за това (41).  Но Сталин се оказа исторически губещ. Управленската система, която заслужено получи неговото име, беше обречена. Стигна се до момент, в който стана безпощадно ясно, че съветската демокрация е онтологичен въпрос за развитието на СССР и „реалния социализъм“.

Както беше писал Л. Д. Троцки: „Съветската демокрация не е изиск­ване на отвлечената политика, още по-малко – на морала. Това е въпрос на живот или смърт за страната“. (42)

Така се стигна до събитието, което Владимир В. Путин ще нарече „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ в.“. Либералната демокрация, която се опита да установи екипът на Елцин през 90-те години, беше резултатът от неспособността на управляващата партия да реализира съветска демокрация. Вероятно налице беше и многофакторно обусловена обективна невъзможност или изключителна трудност. Времето беше пропуснато. Вероятно „последният влак“ замина заедно с Пражката пролет.

Световната революция

Тезата за перманентна революция, очертана от Троцки още преди Първата руска революция (43),  през 1924 г. е извадена от архива и превърната в център на идеологическа кампания срещу „троцкизма“. За Сталин и неговата група е било очевидно неизгодно политическите разногласия с Троцки да се фокусират върху проблемите на демокрацията и „съветския термидор“. Така се стига до конфликтната дилема „социализъм в една (чети: нашата) страна“, което звучи патриотично и оптимистично, или „перманентна революция“, което звучи чуждо, неясно и авантюристично. На Троцки се приписва отказ от строителството на социализма в СССР, което не просто изопачава, а грубо подменя неговите възгледи.  Всъщност за какво става дума?

В понятието за непрекъснатост на революцията („перманентна революция“) Троцки вижда троен смисъл.

Първо, това е възможността да се радикализира и задълбочи буржоазно-демократичната революция чрез участието на работническата класа. В този смисъл понятието е употребено от Маркс и Енгелс още в средата на XIX в. (44)  И всъщност се покрива с тезата на Ленин за „прерастване“ на демократическата революция в социалистическа. Има и значима разлика: Ленин е предвиждал като непосредствена цел „революционно-демократична диктатура на пролетариата и селячеството“; Троцки настоя­ва за „диктатура на пролетариата“, макар и с подкрепа на селяните. Разликата изчезва през април 1917 г., когато Ленин обявява, че в лицето на съветите, макар и твърде своеобразно – в рамките на „двувластието“, вече е осъществена революционно-демократична власт и революцията следва да се насочи към следващия етап. На тази стратегическа основа се изгражда единодействието на Троцки и болшевиките в хода на революционните събития през 1917 г.

Второ, това е собствена динамика на социалистическата революция вече след вземането на властта. В този смисъл са изискванията за вътрешнопартийна демокрация, развитие на държавната собственост в посока към обществена, преодоляването на бюрократизма и „съветския термидор“.

Трето, това е международният контекст. Социалистическите обществени отношения могат и трябва да се изграждат, но успешното завършване на този процес изисква адекватен международен контекст, победоносни революции в други страни.

Впрочем и Ленин, и Троцки мотивират възможността от надрастване на историческите граници на буржоазно-демократичната революция в Русия със зрелостта на световния капитализъм за системна промяна. Троцки полемично изтъква:

„Нима вие смятате, възразяваха ми Сталиновци, Риковци и всички други Молотовци от 1905 – 1917 г., че Русия е съзряла за социалистическа революция? На това аз неизменно отговарях: не, аз не смятам това. Но световното стопанство като цяло, и преди всичко европейското, са напълно съзрели за социалистическа революция. Дали диктатурата на пролетариата в Русия ще доведе до социализъм или не – с какъв темп и през какви етапи – това ще зависи от по-нататъшната съдба на европейския и световния капитализъм.“ (45)

От анализа на Троцки може да се направи заключение, че „социализъм в една страна“ е contradictio in adjecto. Социалистическата революция логично започва на национална почва. И също така логично – не може да завърши на нея. Националната революция е звено в международна верига. От това изхожда социалистическият интернационализъм.

„Интернационализмът не е отвлечен принцип, а само теоретично и политическо отражение на световния характер на стопанството, световното развитие на производителните сили и световния размах на класовата борба“ (46).

Световният револю­ционен процес не е гладък, той има приливи и отливи. Но не може да бъде игнориран поради неговата сложност. Ключово разбиране за „троцкизма“: „Международната революция представлява перманентен процес, въпреки временните снишавания и отливи“ (47). Можем да разберем защо Троцки отказва да признае, че е „троцкист“. Всеки един от аспектите на неговата теория за „перманентната революция“ е в унисон с класическия марксизъм.

Становището на Сталин за „социализъм в една страна“ получи названието „националболшевизъм“. Като венец на „големия терор“ през 30-те години беше обявено, че социализмът в СССР „в основата си“ вече е построен. XVIII партиен конгрес през 1940 г. прие курс към подготовка на комунистическо строителство. Сталин, в скандално противоречие с азбуката на марксизма, обяви, че държавата ще се запази и при комунизма поради враждебната среда. Интернационализмът (респ. Коминтернът) беше превърнат в инструмент на съветската външна политика. След войната организационна роля беше предоставена на Коминформбюро, което ще се запомни с чудовищните обвинения срещу Югославската комунистическа партия (през 1949 г. беше приета резолюция „Югославската комунистическа партия в ръцете на предатели, убийци и шпиони“). Разбира се, самото ръководство на ЮКП беше уличено и в „троцкизъм“. През следвоенните години Сталин предприема цялостна реорганизация на идеологическата надстройка в националистически дух (кампаниите срещу нископоклонничеството, приписването на различни открития на руски изобретатели, кампанията срещу ционизма, прераснала в слабо прикрит антисемитизъм).

Неслучайната връзка на сталинизма и национализма проличава и извън практиката на самия Сталин. Откровеният сталинист Енвер Ходжа остана в историята освен с бункерите, и с идеологията на „енверизма“, която е специфичен албански национализъм. Сталинистът Ким Ир Сен изобрети идеята „Чучхе“, чийто смисъл – „опора на собствените сили“, може да се разчете в „Краткия курс“. А „комунистическите“ ексцеси на Пол Пот завършиха с краен национализъм и чудовищен етнически геноцид.

Л. Д. Троцки предвиди и имплозията на СССР (т.е. сумарния резултат от вътрешните противоречия на съветското общество), и влиянието на международната икономическа среда за този резултат, и характера на капитализма, който ще настъпи.

Негативната страна на заключенията се сбъдна.

Какво да кажем обаче за позитивната страна на перманентната революция?

„Въпросът не е за отделно въстание. Става дума за цяла революцион­на епоха... Необходимо е да се подготвим за дълги години, ако не десетилетия, на войни, въстания, кратки интерлюдии или затишия, нови войни и нови въстания... Въпросът за скоростта и времевите интервали е от изключителна важност, но той не променя нито генералната историческа перспектива, нито насоката на нашата политика“ (48).

Без преувеличение ХХ в. може да се нарече „век на революции“. Преди всичко в Третия свят. Дори ако маркираме само най-ярките и най-влия­телните, списъкът ще бъде впечатляващ: Мексико, Китай, Турция, Индия, Виетнам, Индонезия, Алжир, Египет, Либия, Куба, Иран... В този контекст е и революцията в Русия. Според Иманюел Уолърстийн това е най-значителната революция в периферията и полупериферията на световната капиталистическа свят система; или според популярната терминология – Третия свят, въпреки че нейните най-големи дейци – Ленин и Троцки, са я разглеждали в контекста на капиталистическия център. Още в началото на 20-те години и двамата лидери насочват вниманието си към „народите на Изтока“, макар че надеждите за революция в Германия не са изоставени (49).  Революционната вълна, която отличава ХХ в., преминава през Европа по твърде своеобразен начин. Открояват се фашистките революции в Италия, Германия, Португалия, Испания през 20-те и 30-те години; световната революция от 1968 г. (50);  източноевропейските революции от 80-те и 90-те години.

По различен начин деколонизацията и раждането на „развиващи се пазари“, фашистките революции и техният крах, демократичните революции и краят на Студената война допринасят за сумарен резултат: възстановяване на единния световен пазар.

Заедно с това се актуализира прогнозата на Роза Люксембург, според която историческият живот на капитализма се изчерпва с възможността за усвояване и експлоатация на некапиталистическата среда. Появява се и нов конкурент на западния капиталистически център: вече не най-голямата по територия, а по население страна в света.

Някои от революциите в Третия свят „прераснаха“ в социалистически. Преди всичко това е Великата китайска революция. Заслужава да се спомене, че наред с общите светогледни разногласия между Сталин и Троцки, двамата водят и ожесточен спор по проблемите на китайската революция. Според Сталин ККП трябва да се придържа към съюз с Гоминдана, дори да влезе в него. Дори след Втората световна война Сталин е съветвал Мао Дзедун да потърси съглашение с Гоминдана, с Чан Кайши (51). Троцки се придържа към противоположното становище: китайските комунисти трябва да излязат от Гоминдана, да действат самостоятелно; китайската революция може и трябва да се задълбочи. Фактически полемиката по въпросите на китайската революция е продължение на разногласията от 1917 г. по повод на руската революция.

В хода на китайската революция Мао Дзедун влиза в ролята едновременно на „китайския Ленин“ и на „китайския Сталин“, включително с опит за „революция в революцията“. Дън Сяопин стартира НЭП „с китайска специфика“. Си Дзинпин с мащабна антикорупционна практика и акцент върху идейните основи на ККП ограничава последствията от „китайския Термидор“ и провежда курс към „социализъм с китайска специфика“.

Троцки, разбира се, е познавал добре резюмиращата теоретична преценка на Маркс:„Никога една обществена формация не загива, преди да са се развили всички производителни сили, за които тя дава достатъчно простор, и никога нови, по-висши производствени отношения не настъпват преди материалните условия за съществуване на същите да са узрели в недрата на самото старо общество“ (52).

В центъра на неговото внимание обаче не е политическата икономия на напредналите страни, а „социологията на изостаналостта“ и „законът за неравномерното и комбинираното развитие“, който обуславя съчетаване на архаични и съвременни форми. За разлика от XIX в. вече не може да се каже, заедно с Маркс, че „по-развитата в промишлено отношение страна показва на по-малко развитата само картината на собственото ѝ бъдеще“ (53). Той е политически деец и теоретик, който анализира перспективите на „комбинираното развитие“: взаимоотношението на социалните класи, възможностите на прогресивните социални сили, задачите на революционния авангард (54).

Заслужава си още веднъж да си спомним какво беше писал Франц Меринг за Маркс и Енгелс:„Колкото по-надалеч проникваше погледът им в бъдещето, толкова по-близко им се виждаше то. Но няма светлина без сянка. Още Лесинг отбелязва това психологическо явление, което наблюдаваме у хора с изключителна далновидност: „Това, за което на природата са нужни хилядолетия, трябва да узрее за тях още в момента на тяхното съществуване“. Маркс и Енгелс сгрешиха, разбира се, ако не с хилядолетия, то все пак с цели десетилетия. При съставянето на Манифеста те виждаха капиталистическия начин на производство на висота, каквато той едва ли е достигнал в днешно време...“ (55).

Далекогледството на Маркс се предава сякаш по наследство на неговите най-големи следовници през ХХ в. Дълбокият анализ на империализма, който прави Ленин, е съпроводен с ясно виждане на неговия край, очевидно в по-близки от реалните срокове. Оценките на Троцки за зрелостта на капиталистическата система също изпреварваха реалното развитие. Нито Ленин, нито Троцки предвиждаха нов подем в развитието на производителните сили в условията на империализма.

През 70-те години най-изявеният теоретик от школата на Троцки – Ернест Мандел, направи респектиращ опит да анализира „късния капитализъм“ (56). Но едва през ХХI в. въпросът за историческите граници на капитализма изпъква като многостранен проблем. Краят на капитализма може да дойде само със залеза на цялата „икономическа обществена формация“. Това е оригиналното понятие на Маркс, прековано от марксистката вулгата в множествено число, като се включват първобитнообщинният строй и социализмът (57).

Преминаването от репродуктивна трудова дейност към творчески труд води до надживяване на разменната стойност като ключов обществен регулатор. Симптомите на края са налице. Противоречието между обобществяването на производството и частната форма на присвояване достига своя зенит. Обобществяването се измерва с мащабите на глобуса. Частната форма на присвояване води до патологична поляризация (58).

Според непредвидена логика (и все пак логика) едва след умните машини, умните бомби, умните автомобили, умните хладилници, умните градове идва ред на... умните хора, т.е. на онези хора, които ще поставят под свой контрол собственото си общество.

Превръщането на творческия потенциал на човека в революционна сила обуславя контрареволюционен поход срещу човешката идентичност. Високите технологии се съпровождат от ниски дегенеративни тенденции. Научно-техническата революция парадоксално се акомпанира от пазарно поощрявана средновековна мистика и псевдонаучно мошеничество.

Актуално е предупреждението на Л. Д. Троцки за дифузия на „старото“ докапиталистическо варварство с „нови“ форми на варварство, създавани от капиталистическия упадък. Човешкият вид е застрашен от тежка катастрофа (59).

Остава в сила и подчертаната от него генерална алтернатива: „или социализъм, или варварство“ (60).

Световната революция изглежда закъсняла и некласическа, но не е отменена. Тя е в дневния ред на новия век.

Вместо заключение

По време на партийната дискусия през 1923 г. един млад болшевик гласува за платформата на Л. Троцки. Името му ще стане известно в СССР през 30-те години, а в целия свят – през 50-те: Никита Сергеевич Хрушчов (61). 

Сталин е знаел за инцидентния „троцкизъм“ на Хрушчов, но очевидно е взел предвид неговото по-късно „чисто досие“ и проявените от него организационни качества. Освен това „троцкисткият грях“ е поставял Хрушчов в положение на силна зависимост, която изисква подчертана вярност и преданост. Ирония на историята: сам Сталин ще благослови издигането на онзи деец с „троцкистко“ петно в биографията, който няма да се успокои, докато не разобличи култа към личността и престъпленията на самата личност, докато не превърне в прах останките ѝ.

Разбира се, не може да се търси пряка връзка между инцидентния факт от 20-те години и събитията от 50-те. Но с голяма сигурност можем да предположим, че тъкмо онези качества, които са подтикнали Хрушчов да гласува за платформата на Троцки, са се проявили по нов начин в обстановката след 5 март 1953 г. Платформата от 1923 г. е за развитие на вътрешнопартийната демокрация. Култът към личността е нейният антипод. В този смисъл между подкрепата на платформата и отрицанието на култа има логична връзка. Не е коментирана в литературата поради факта, че на самия Н. Хрушчов не му е хрумвало да я изтъква, най-малкото защото би било в явна услуга на неговите политически недоброжелатели (62).

Струва си да се замислим върху по-съществен въпрос: валидността на презумпцията, която се приписва на Сталин: „Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем“ (63).  С физическото унищожаване на човека може да се заличи само субективната страна на един обществен проблем, и то временно. Можеш да ликвидираш „троцкистките и други двуличници“ (64), но оставаш „лице в лице“ с проблема, който те са изразили. Предаваш го по наследство на своите приемници. Обективният проблем не изчезва и „един ден“ произвежда нови хора и/или променя начина на мислене на старите. Промяната е улеснена, когато в своята младост тези „стари“ са били по един или друг начин близки до унищожените категории.

Има още един символичен факт

На 7 ноември 1927 г. съмишлениците на Троцки организират алтернативна демонстрация по повод на 10-годишнината от Великия октомври. Не са носели антипартийни плакати, напротив, призовават за единство. Най-дръзкият плакат е „Да изпълним завещанието на Ленин!“ Демонстрацията е разгромена, плакатите – скъсани, мнозина участници – арестувани. През 30-те години попадат в „месомелачката“ (65).  Самият Троцки тъкмо по този повод е изпратен на заточение в Средна Азия.

Един от участниците в демонстрацията е младият писател Варлам Шаламов. Ще прекара 17 години в каторга, но няма да загуби дарбата си на поет и писател. Именно той ще създаде литературния шедьовър „Колимски разкази“, които със сила, напомняща за Достоевски, пресъздават ужаса на най-тежките сибирски лагери, в сравнение с които Иван Денисович изглежда живял и страдал в „приемливи условия“.

Що се отнася до самия Лев Давидович Троцки, в своята автобиографична книга той пише: „От времето на моето изгнание аз неведнъж четях във вестниците размисли на тема „трагедията“, която ме е постигнала. Аз не познавам лична трагедия. Аз познавам смяната на две глави от революцията.“ (66) 

Историята е оставила удивителни образци на оптимизъм. Принуден да се укрива от якобинската власт, с надвиснала над главата си гилотина, последният мислител на Просвещението и виден деец на Революцията Жан-Антоан дьо Кондорсе написва вдъхновена, пропита от вяра в бъдещето книга: „Очерки върху прогреса на човешкия разум“.

Принуден да емигрира в далечно Мексико и предупреден чрез изстрели за съдбата, която му е отредена (67),  Лев Давидович Троцки оставя своето завещание: „Каквито и да бъдат обстоятелствата на моята смърт, аз ще умра с непоколебима вяра в комунистическото бъдеще. Тази вяра в човека и неговото бъдеще ми дава такава  сила за съпротива, каквато не може да даде нито една религия“ (68).

С думите на поета: за такава вяра, основана на дълбоко идейно убеждение, вяра, в която се сливат интелектът и емоцията, „бронебойни патрони няма открити“. И не могат да бъдат открити.

Към това няма какво да се прибави.

 

 

 

Бележки

(1) Л. Д. Троцкий. 1924. Новый курс. Москва: Красная новь, с. 3.

(2) Личи ясно от последните статии на Ленин – „Как да реорганизираме Рабкрин?“ и „По-добре по-малко, но по-добре“, както и от неговото „Завещание“. През ноември 1922 г. Ленин и Троцки се договарят за съгласувана борба срещу бюрократизма в държавния и партийния апарат (Л. Д. Троцкий. 1991. „Моя жизнь“. Москва: Панорама, с. 455).

(3) „Все это прекрасно и очень убедительно. Но можно только поражаться, что такие умные люди, как Ленин и Троцкий, не пришли к следующему выводу...“; „В духе того толкования, какое Ленин – Троцкий дают этой диктатуре...“; „Основная ошибка теории Ленина – Троцкого...“  и др. (Роза Люксембург. „Рукопись о русской революции“. (Вж.: anticapitalist.ru >archive> teoriya> biblioteka>roza_I…)

(4) У нас е малко известно напрегнатото внимание, с което европейската социалдемокрация следи събитията в бившата Руска империя. Лидери на II интернационал посещават откъсналата се Грузия, а Карл Кауцки остава три месеца да живее там, след което написва книгата „Грузия. Социалдемократическа селска република. Впечатления и наблюдения“ (Виена, 1921). С книга за Грузия му отговаря Л. Троцки („Между империализмом и революцией: основные вопросы революции на частном примере Грузии“. Берлин: Новый мир, 1922 г.). Най-същественото обаче се отнася не за периферията, а за цялото. Кауцки подлага на остра критика болшевишката революция в книгата си „Тероризъм и комунизъм. Принос към естествената история на революцията“ (1920). Отговаря му Троцки през същата година, с книга под същото заглавие.

(5) През февруари 1920 г. Троцки внася в ЦК предложение „да се замени изземването на излишъците с процентно отчисление (своеобразен подоходно-прогресивен натурален данък)“. Решението за „нова икономическа политика“ (НЭП) е взето една година по-късно, през март 1921 г. на Х конгрес на РКП/б/.

(6) Ленин работи върху последните си статии, когато започва подготовката на ХII конгрес. „Възниква въпросът на кого да се поръча изнасянето на основния политически доклад. На заседанието на Политбюро по този повод Сталин заявява: „Разбира се, на Троцки“. Поддържат го Калинин, Риков и Каменев (Зиновиев по това време прекарвал отпуската си в Кавказ)“. Троцки възразява – не трябва да се създава впечатление, че Ленин има заместник; предлага изобщо да не се изнася уводен доклад. (Роговин, Вадим.1992. Была ли альтернатива? „Троцкизм“: взгляд через годы. Москва: Терра). По-късно се решава докладът да бъде изнесен от Зиновиев.

(7) „Заявление на 46-те“ е внесено в ПБ на ЦК на РКП/б/ на 15 октомври 1923 г. Подписано е от 46 ветерани на болшевишката партия. Акцентът е върху апаратния бюрократизъм и опасността от „фракционна диктатура“ в партията.

(8) Л. Д. Троцкий. „Новый курс“, с. 20.

(9) В началото на януари 1924 г. писмото, заедно с други статии, е публикувано като брошура под заглавие „Новият курс“. Превеждана на много езици и преиздавана до наши дни.

(10) Л. Д. Троцкий. „Новый курс“, с. 20.

(11)  Действително на Втория конгрес на РСДРП Троцки застава на страната на малцинството. Излиза от него още по време на Първата руска революция (1905-1907) и в Петроградския съвет сътрудничи с болшевиките. След революцията остава вън от двете фракции и пледира за обединение на партията. През Първата световна война осъжда позицията на меншевиките в полза на войната и подкрепата им на Временното правителство. Разбира, че обединението е невъзможно, влиза в болшевишката партия и става един от лидерите й. На заседания на Петроградския комитет на 1(14) ноември 1917 г. Ленин изтъква: „Троцкий давно понял, что объединение невозможно. Троцкий это понял, и с тех пор не было лучшего большевика“ (цит. по Л. Троцкий. 1990. Сталинская школа фальсификаций. Москва: Наука).

(12) Сталин Й. В. „О дискуссии, о Рафаиле, о статьях Преображенского и Сапроного и о письме Троцкого“.  В: Сталин Й. В. 1947. Cочинения. Т. 5. Москва: ОГИЗ, с. 371–387.

(13) Вж. В. Роговин. 1992. „Была ли альтернатива? „Троцкизм“: взгляд через годы“. Москва: Терра, с. 133.

(14) Американският журналист, социалист по убеждения, Джон Рид написва като очевидец книгата „Десет дни, които разтърсиха света“ (1919), която става световен бестселър. В нея няма портрет на Троцки, но са описани събитията, които разкриват ролята му. Сталин, когато придобива достатъчно власт, се изказва неодобрително за книгата. Въпреки че има предговор от Ленин и Крупская, книгата е иззета от библиотеките, а притежаването й е криминализирано. Преиздадена е в СССР едва през 1957 г.

(15) Става дума за редактираната и отчасти написана от самия Сталин „История на ВКП/б/. Кратък курс“ (1938).

(16) Характерно е, че беше дори преиздаден съдебният отчет от третия московски процес (1938 г.) срещу т.нар. деснотроцкистки блок, по който са осъдени Николай Бухарин, Алексей Риков, Николай Крестински, Кръстьо Раковски (Piter: 2014 г.; с предговор на Н. Стариков, от когото и Вишински би бил доволен).

(17) Роговин, Вадим. 1992. „Была ли альтернатива? „Троцкизм“: взгляд через годы“. Москва: „Терра“, с.10.

(18) И. Сталин. Октябрьский переворот (24-25 октября 1917 года в Петрограде). В. „Правда“ 6 ноември 1918 г. (https://biography.wikireading.ru › ...). В съчиненията на Сталин статията е поместена в т. 4, с. 152-154, но без цитирания пасаж.

(19) Не трябва да се мисли, че „развенчаването на вождовете“ е протекло гладко, без психологическа съпротива. „Въпреки усилията на съветската пропаганда и агитация, авторитетът на много лидери на Октомври, особено на Троцки, в очите на някои юноши и девойки е оставал достатъчно висок и затова обвинението им във „вражеска дейност“ е съдействало за ръста на антиправителствени настроения в младежката среда... Характерен е отказ от докладна записка на комсомолеца Морозов: „Ако беше Троцки, животът би се подобрил. Ако по време на колективизацията бяха се вслушали в онова, което казва Троцки, щеше да се живее по-леко“ (А. Слезин, К. Якимов. 2019. Развенчание вождей в конце 1930-х годов: реакция советской молодежи. Вопросы истории, 2, с. 115).

(20) Печатният орган на руската секция на IV Интернационал е „Бюллетень оппозиции (большевиков-ленинцев)“, издава се от 1929 до 1941 г. под редакцията на Л. Д. Троцки. В своята автобиографична книга Троцки споделя: „Да, я шел к Ленину боями. Но пришел целиком и полностью“. Пак там той твърди: „Слово гений в отношении Ленина было впервые сказано мной, когда другие не решались его произносить“ (Л. Троцкий. 1991. „Моя жизнь. Опыт автобиографии“. Москва: Панорама, с. 437).

(21) Isaac Deutscher. 1954. The Prophet Armed. Trotsky: 1879-1921; Isaac Deutscher. 1959. The Prophet Unarmed. Trotsky: 1921-1929; Isaac Deutscher. 1963. The Prophet Outcast. Trotsky: 1929-1940.

(22) В. И. Ленин. „Революция типа 1789 или типа 1848 года?“. В: В. И. Ленин. ПСС, т. 9, с. 380 – 382.

(23) Ю. Мартов. 1918. „Накануне русского термидора“. В: „Вперед“, 22/9/ март 1918 г. Вж. също: Ю. Мартов. 1923. „Мировой большевизм“. Берлин.

(24) В. И. Ленин. План брошюры „О продовольственном налоге“. В: Ленин. ПСС, т. 43, с.387.

(25) Изказване на Ленин, преведено от Жак Садул. Публикувано за първи път във в. „Известия“ от 1 февруари 1924 г. Цит. по: „Письма В. И. Ленину из за рубежа“. М., 1966, с. 284.

(26) „Гениалността на Ленин се заключава в това, че той разбираше логиката на революцията с нейния термидор. Именно затова Ленин оглави термидор, като се отказа от военния комунизъм и премина към НЕП. Уви, по-нататък на Ленин не му достигна чисто физическият живот“ (Сергей Гупало. 2016. forum-msk.org).

(27) Л. Д. Троцки пише в автобиографията си „Моят живот“, че през лятото на 1925 г. в разговор с Ефраим Склянски „за първи път с пълна яснота, бих казал с физическа убедителност, се приближих до проблема термидор“. Вж. Л. Д. Троцкий. 1991. Моя жизнь, с. 487.

(28) Непманите се консолидират и дори оказват определено влияние върху съветското законодателството. Вж. напр. Шейхетов, С. В. 1998. Непманы как социальная группа: самосознание, самоорганизация, взаимодействие с властями. Сибирская заимка.

(29) Л. Троцкий. 1991. Преданная революция. Москва: НИИ культуры, с. 89-90.

(30) Пак там, с. 81.

(31) Пак там, с. 196.

(32)  Пак там, с. 200.

(33) Пак там, с. 149-150.

(34) Пак  там, с. 230.

(35) Троцкий, Лев. 2012. Мировая революция. Москва: Алгоритм, с. 99.

(36) Л. Троцкий. 1991. Преданная революция. Москва: НИИ культуры, с. 209.

(37)  Пак там, с. 210-211.

(38) Пак там, с. 208.

(39) Троцкий, Лев. 2012. „Мировая революция“, с. 601.

(40) А. И. Колганов. „К оценке социально-экономической природы общества советского типа“. В: А. Бузгалин, В. Миронов. 2009. Социализм 21. 14 текстов постсоветской школы критического марксизма. Москва: Культурная революция, с.361.

(41) Загиват всички четири деца на Троцки, първата му жена, сестра му, двама племенници и двама зетьове. Репресирана е и сестрата на втората му жена Наталия Седова.

(42)  Троцкий. Преданная революция, с. 229.

(43) „В основните си черти теорията за перманентната революция беше формулирана от мене още преди решаващите събития през 1905 г.“ (Л. Троцкий. „Перманентная революция“. Москва: АСТ, с. 304).

(44) Още в „Манифест на Комунистическата партия“ (1848) и особено в „Обръщение на Централния комитет към Съюза на комунистите“ (март 1850), в което за боен лозунг на пролетариата се посочва „Непрекъсната революция“. В оригинала: „Ihr Schlachtruf muß sein: Die Revolution in Permanenz.“ (К. Marx und F. Engels. Werke. Berlin: Dietz-Verlag. Bd. 7, S. 254).

(45) Лев Троцкий. 2005. „Перманентная революция“. Москва: АСТ, с. 307.

(46) Пак там, с. 311.

(47) Пак там, с. 311.

(48)  Writings of Leon Trotsky 1939-1940. New York, 1969, p. 218.

(49) През 1920 г. в Баку по инициатива на болшевишката партия и на Коминтерна е свикан Първият конгрес на народите от Изтока.

(50) Според Уолърстийн: „Революцията от 1968 г. е била именно революция; това е било единна революция“. Едновременно – революция в световната система и революция на световната система. (Иммануэль Валлерстайн. „Анализ мировых системи ситуация в современном мире“. СПб: 2001, с. 227).

(51) Уолърстийн смята, че Сталин е имал и геополитически мотиви: по принцип е противодействал национално легитимни комунистически партии да дойдат на власт (пак там, с. 259).

(52)  К. Маркс. Човекът и бъдещето. Избрано. Съст. Б. Мунтян, П.-Е. Митев и Б. Попиванов. София: Изток-Запад, 2013, с. 191. Цитирано в: Лео Троцки. Социализъм в отделна страна. София, 1933 г., с. 3.

(53) Маркс, К. 1955. „Капиталът“. Т. 1. София: Партиздат, с. 40.

(54) See: Knei-Paz, Baruch. 1978. „The Social and Political Thought of Leon Trotsky“. Oxford University Press.

(55) Меринг, Франц. 1957. „Карл Маркс. История на неговия живот“. София: Партиздат, с. 204.

(56) Mandel, Ernest. 1975. „Late Capitalism“. London: Humanities Press.

(57) Маркс: „В общи черти азиатският, античният, феодалният и съвременният – буржоазният – начини на производство могат да бъдат наречени прогресивни епохи на икономическата обществена формация“ (Маркс, К. 2015. „Човекът и бъдещето. Избрано“, София: Изток-Запад, с. 191).

(58) Вж. Митев, П.-Е. „Край на историята или край на предисторията? Проблемът за историческия таван на капитализма 50, 100 и 150 години след „Капиталът“.

(59) Вж.: Mandel, Ernest. 1995. „Trotsky as Alternative“. London, New York. S.2.

(60) Троцкий, Лев. „Мировая революция“, с. 469.

(61) В спомените си Хрушчов пише: „През 1923 г, когато учех в работническия факултет, бях допуснал колебания от троцкистки характер“ (Никита Хрушчов. 2013. „Хора. Години. Власт. Мемоари“. Т. 1, София: Прозорец, с.137).

(62) И все пак това става. „Във връзка с този епизод много години по-късно ме учуди поведението на Каганович. В изказването си срещу мен пред Президиума на ЦК през юни 1957 г. един от основните му аргументи бе, че съм „бивш троцкист“. (Н. Хрушчов. Цит. съч., с.138).

(63) Няма документални доказателства за авторството на Сталин, но несъмнено отговаря на неговата практика. Колкото до Хитлер – той я приложи към цели „расови единици“.

(64) На пленум на ЦК на ВКП/б/ на 3 март 1937 г. Й. Сталин изнася доклад „За недостатъците на партийната работа и мерките по ликвидация на троцкистките и други двуличници“. Вж.: Й. Сталин. „Сочинения“. Т. 14. Москва, 1997. На самия пленум е арестуван Николай Бухарин. Това е последният пленум, на който се иска партийно решение за арестуването на член на ЦК. След това, без каквото и да е партийно решение, НКВД арестува не само членове, но и секретари на ЦК, кандадат-членове  и членове на Политбюро на ЦК.

(65) Определение на Н. С. Хрушчов.

(66) Л. Троцкий. „Моя жизнь“, с. 553.

(67) На 3 март 1940 г. Л. Троцки записва в дневника си: „Краят ще настъпи изведнъж и по моя хипотеза – от кръвоизлив в мозъка“. (Цит. по: Живка Кънева-Дамянова.1993. „Троцки и България“. Кореспонденция през 1929 1940 г. София: Изд на СУ „Св. К. Охридски“, 1993 г.). Пророчеството се сбъдва на 20 август същата година.

(68) Цит. по: „Л. Троцкий: Я умру с непоколебимой верой“. В: Московские новости, 22 июля 1990 г., с.16.

 Библиография

Троцки, Лео. 1933. Социализъм в отделна страна. София.

Троцкий, Л. 1990. Сталинская школа фальсификаций. Москва: Наука.

Троцкий, Л. Д. 1991. Моя жизнь. Москва: Панорама.

Троцкий, Л. Д. 1991. Преданная революция. Москва: НИИ культуры.

Троцкий, Л. Д. 1922. Между империализмом и революцией: основные вопросы революции на частном примере Грузии. Берлин: Новый мир.

Троцкий, Л. Д. 1924. Новый курс. Москва: Красная новь.

Троцкий, Л. Д. 2005. Перманентная революция. Москва: АСТ.

Троцкий, Лев. 2012. Мировая революция. Москва: Алгоритм.

Троцкий. „Я умру с непоколебимой верой“. В: Московские новости, 22 июля 1990 г.

Валлерстайн, Иммануэль. 2001. Анализ мировых системи ситуация в современном мире. СПб.

История ВКП/б/. Краткий курс. Москва, 1946.

Колганов, А. И. „К оценке социально-экономической природы общества советского типа“. В: Бузгалин, А., Миронов, В. 2009. Социализм 21. 14 текстов постсоветской школы критического марксизма. Москва: Культурная революция.

Краснов, В., Дайнес, В. Неизвестный Троцкий. Красный Бонапарт. Документы, мнения, размышления. Москва: „Олма-Пресс“, 2000.

Кънева-Дамянова, Живка. 1993. Троцки и България. Кореспонденция през 1929 1940 г. София: ИК на СУ „Св. К. Охридски“.

Ленин, В. И. „Революция типа 1789 или типа 1848 года?“. В: В. И. Ленин. ПСС, т. 9.

Люксембург, Роза. Накопление капитала. Т. I и II. 1934. М.-П.: Соцэкгиз.

Люксембург, Роза. „Рукопись о русской революции“ – вж. anticapitalist.ru >archive> teoriya> biblioteka>roza_I…

Маркс, Карл. 2013. Човекът и бъдещето. Избрано. Съст. Б. Мунтян, П.-Е. Митев и Б. Попиванов. София: Изток-Запад.

Меринг, Франц. 1957. Карл Маркс. История на неговия живот. София: Партиздат.

Митев, П.-Е. Край на историята или край на предисторията? Проблемът за историческия таван на капитализма 50, 100 и 150 години след „Капиталът“.

Роговин, В. 1992. Была ли альтернатива? „Троцкизм“: взгляд через годы. Москва: Терра.

Роговин, В. 1993. Власть и оппозиции. Москва.

Сироткин, Владлен. 2005. Почему проиграл Троцкий? Москва: Алгоритм.

Слезин, А., К. Якимов. 2019. „Развенчание вождей в конце 1930-х годов: реакция советской молодежи“. В: Вопросы истории, 2.

Сталин И. В. „О дискуссии, о Рафаиле, о статьях Преображенского и Сапроного и о письме Троцкого“. В: Сталин И. В. 1947. Cочинения, т. 5. Москва: Госполитиздат.

Сталин И. В. „Троцкизм или ленинизм?“ В: Сталин И. В. 1947. Cочинения, т. 6. Москва: Госполитиздат.

Сталин, И. „О недостатках партийной работы и мерах ликвидации троцкистких и иных двурушников“. В: Сталин, И. 1997. Сочинения, т. 14. Москва: Писатель.

Шейхетов, С. В.1998. Непманы как социальная группа: самосознание, самоорганизация, взаимодействие с властями. Сибирская заимка.

Deutscher, Isaac. 1954. The Prophet Armed. Trotsky: 1879-1921.

Deutscher, Isaac. 1963. The Prophet Outcast. Trotsky: 1929-1940.

Deutscher, Isaac. 1959. The Prophet Unarmed. Trotsky: 1921-1929.

Knei-Paz, Baruch. 1978. The Social and Political Thought of Leon Trotsky. Oxford University Press.

Mandel, Ernest. 1995. Trotsky as Alternative. London, New York.

Mandel, Ernest.1975. Late Capitalism. London: Humanities Press.

Marx, К. und F. Engels. Werke. Berlin: Dietz-Verlag. Bd. 7.

Trotsky, Leon. „Perspectives and Tasks in the East“. Speech on the third anniversary of the

 

Communist University for Toilers of the East. (April 1924). Trotsky Internet Archive.


Добави коментар


Защитен код
Обнови