Пол Мейсън (р.23 януари 1960 г.) е британски журналисит, коментатор, радиоводещ и филмов творец. Гостуващ професор в университета в Уулвърхямптън. Завършил е университета в Шефилд със степен по музика и политика през 1981 г. Като икономически редактор в BBC - Newsnight, а след това в новините на Channel 4, той отразяваше глобалната финансова криза, Арабската пролет, движението „Окупирай“ и войната в Газа. Последната му книга е „Ясно светло бъдеще: радикална защита на човешкото същество“.

 Тази публикация на Пол Мейсън е актуализация на основните идеи, съдържащи се в неговата монография от 2015 г., озаглавена „Посткапитализмът. Пътеводител за нашето бъдеще“. В нея Мейсън обосновава тезата си за рухването на неолиберализма и виждането, че разпространяването на информационните технологии прераства в посткапитализъм. У нас книгата е издадена през 2016 г. от издателство „Изток-Запад“.

 

 

ВРЕМЕ ЗА ПОСТКАПИТАЛИЗЪМ

Брой 3-4, март-април 2020

 Нито намаляването на бедността, нито нарастването на благополучието, а самото време ще бъде най-точната мярка за прехода отвъд капитализма

 

Ако имаме шанс, светът е на ръба на бърз преход отвъд въглерода. Знаем как ще се измерва този поствъглероден преход: междуправителственият комитет по изменението на климата и други организации изготвиха доста подробни показатели и графици. Трябва да съкратим наполовина въглеродните емисии до 2030 г. и да постигнем нулев ръст на въглерод в атмосферата до 2050 г.

Но да предположим, че в същия времеви мащаб бихме пожелали да започнем и един преход отвъд капитализма. Как бихме го измервали? Единствения път, когато подобен опит бе предприет, е времето на преизпълнения със самоувереност в собствените си сили „военен комунизъм“ под ръководството на Владимир Ленин, завършил със загниването и склерозата на СССР на Леонид Брежнев. Един от най-озадачаващите аспекти на неуспелия съветски преход бе пълното му теоретично объркване.

Икономистът Евгений Преображенски* е разбирал прехода като взаимодействие между обективните закони на пазара и опитите за планиране на икономиката. Но по време на сталинската ортодоксалност обективните процеси, заложени в разпределителните механизми на пазара, бяха обявявани за изживели времето си.

Тезата за посткапитализма предлага различен път отвъд пазара, основан на решителна автоматизация на производствената дейност, прекъсване на връзката между работа и заплащане, мултиплициране на мрежовите ефекти и демократизация на информацията. Държавите следва да предприемат четири неща:

Първо, да се създадат условия за появата на непазарен сектор на икономиката, състоящ се от взаимоспомагателни дружества, кооперации и пулове на относително изобилие.

Второ, да се разширява държавният сектор за предоставяне на основни универсални услуги и базов доход.

Трето, да се засилят мрежовите ефекти за предлагане на безвъзмездни услуги, извън обхвата на частната собственост и пазарния обмен.

И четвърто, да се приемат закони за разграждане на технологичните монополи и за ограничаване на рентиерските бизнес модели, включително и на по-традиционните рентиери като имотните и финансовите спекуланти.

Трудовата теория за стойността

Но как се измерва напредъкът? Независимо че в много отношения Преображенски греши, един от най-важните принципи, които въведе по отношение на икономиките, намиращи се в преход, бе, че държавата трябва да „демистифицира“ собствените си действия. Докато Маркс, следвайки Смит и Рикардо, прилага трудовата теория за стойността като средство да демистифицира процеса, заложен в пазарната размяна, то Преображенски вижда същия този процес като направляващ политиката.

Според трудовата теория, паричната стойност на всичко, създадено в рамките на дадена икономика, е еквивалентна на работната сила, вложена в съвкупния продукт. За марксистите това включва както жив, така и „овеществен“ труд – работата, извършена срещу заплащане през даден отчетен период, плюс работата, вложена в машини, суровини, заводи, обучение, енергия и т.н. Цените представляват оценки за това колко абстрактно работно време има вложено в дадена стока. Само че в течение на по-малко от времето на едно поколение мрежовите информационни технологии започнаха да размиват разделителната линия между работа и свободно време.

При класическия капитализъм нарастването на добавената стойност се постига чрез извличане на повече труд от работната сила, отколкото е необходим за възпроизводството на самата работна сила. Настъпването на информационния капитализъм обаче „даде накъсо“ традиционния процес на възпроизводство на капитала по две линии.

Първата е т.нар. ефект на нулеви пределни разходи, при който цената на стоката спада експоненциално до нивото на производствената себестойност, оставяйки фирмите крайно зависими от силата си на пазара (по отношение на работници, потребители и други фирми) като средство за поддържане на завишени цени. На второ място, информационните технологии са в състояние да стимулират автоматизацията по начин, който унищожава работни места и понижава степента на необходима квалификация по-бързо, отколкото е възможно да бъдат разкривани нови възможности за заетост в резултат на нововъзникващи потребности и дефицити.

Съкращаването на работното време

Посткапиталистическият преход се основава на насърчаването на тези два ефекта. Разграждането и/или обобществяването на големите корпорации, отнемайки хищническата им ценообразуваща сила, насърчава съкращаването на цените до нивата на производствените разходи. Същевременно, утвърждаването на колективното договаряне на заплатите и осигуряването на обществени форми за задоволяване на личното потребление чрез безплатни публични услуги и общодостъпно социално подпомагане насърчава ускорената автоматизация на икономиката, което на свой ред води до намаляване на работното време, необходимо за възпроизводство на човешкия род.

Преображенски пише, че „за преходната епоха… термометърът, определящ успеха на новото общество, е увеличаването на… количеството продукти (а не стоки), които се управляват от разпределящите органи на пролетарската държава“. Но за посткапиталистическия преход, основан на идеята за органична, „гранулирана“ подмяна на пазарните отношения с кооперативни, едно измерване на крайния резултат въз основа на количеството продукти би било напълно неадекватно (оставяйки настрана очевидния екологичен проблем за измерване на постигнатото по този начин).

Посткапиталистите не възнамеряват да създават държава с „разпределителни органи“, а по-скоро на непазарен сектор със своя собствена спонтанна динамика: кредитния съюз, банката с нулева печалба, кооперациите, анархистката пекарна, отворената платформа за софтуер, яслата въз основа на самоорганизацията, субсидирания културен проект и т.н. Ето защо „термометърът“ не може да бъде „неща, произведени извън пазара“. Той трябва да отразява спадащото съотношение между часовете работно време срещу заплащане и часовете свободно време невъзмездявана дейност.

Във Великобритания средният годишен брой отработени часове на работник е намалял от 2200 на 1700 от 1950 г. насам. Годишно има 8760 часа време. Ако отнемем 2920-те часа за сън, това означава, че средният работник се радва на 4140 часа свободно време в годината (при общо пет седмици на почивки, уикенд, официални празници и други отпуски).

Само че доминиращата икономическа наука – икономиксът, показва слаб интерес към свободното време като източник на продуктивна дейност. Предполага се, че през това неработно време работникът е икономически активен единствено като потребител. Дори стандартната профсъюзна икономическа мисъл разглежда баланса работа – свободно време единствено като съотношение между времената за работа и за отдих.

Размита разделителна линия

За по-малко от едно поколение мрежовите информационни технологии започнаха да размиват разделителната линия между работа и свободно време. 1700-те работни часа включват и времето, прекарано на смартфони или компютри за извършване на потребителски транзакции или осъществяване на лични контакти. Независимо че са неприложими в силно напрегнатите нискоквалифицирани сектори на заетост, правото да се извършват такива дейности е регламентирано по отношение на значителни съставни части на работническата класа на редовна заплата, както и на професионалните слоеве.

Което означава, че тези самоорганизиращи се работници следва да извършват значително количество работа през свободното си време. В резултат на това значението на всевластната капиталистическа практика на фиксиране на абстрактни единици работно време и налагане на съответните строго определени операции на работниците, водеща началото си от времето на „тейлъризма“ от 90-те години на миналия век, намалява съществено в сравнение с изискванията за завършване на проектите в определени срокове и с определено качество.

Както обосновавах в „Посткапитализмът“, ролята на държавата не е да планира точно определени крайни резултати, а да създава пространство за нови институции, форми на собственост, източници на капитал и поведение на производителите.

Вместо един-единствен процес, създаващ стойност, основан на експлоатация на работното място, сега възникват три генериращи стойност процеса, произтичащи от обичайните ни занимания.

Първият е работата, която произвежда добавена стойност в традицион­ния марксистки смисъл и осигурява заплатите, с които превишението може да бъде реализирано във формата на потребление.

Вторият се заключава във финансовата експлоатация чрез кредитната система: ипотеки, дълг по кредитни карти, студентски кредити, заеми за автомобили и оформяне на редовни плащания чрез дългови инструменти.

На трето място е извличането на данни, при което нова класа корпорации използва ефекта на нулеви пределни разходи като предпоставка да предлагат техностоки под себестойността им и да създават „оградени градини“ за потребителски избор, където се реализират надценени стоки (като съдържанието на Netflix) или пък нашите поведенчески данни се продават на рекламни агенции и пазарни оператори.

Същностни последици

Това има твърде съществени последици за двуизмерния профсъюзен или социалдемократически възглед за „баланса работа – свободно време“: въпросът не може единствено да се сведе до съкращаване на средногодишното работно време от 1700 часа с една пета.

Информационните капиталисти и гонещите рента преди всичко се нуждаят от работна сила, която е достатъчно стабилно заета, така че да може да си набавя двете най-важни устройства: смартфон и банкова сметка (които са сливани в една технология чрез модалностите Apple Wallet и Paypal, както и новата дигитална валута на Facebook). Те не се нуждаят от висока норма на принадена стойност в рамките на самата производствена дейност; достатъчно е заплатите да изглеждат достатъчно високи, за да отговарят на нивото на лихвите, а работната дисциплина да е достатъчно слаба, за да може служителят да използва своя телефон.

Възможно е на теория да увеличим „свободното време“, без обаче да се ограничава закрепостяването на значителна част от работната сила в рамките на подобни, непряко свързани с работата, форми на експлоатация. В посткапиталистическия проект обаче въпросът не е просто в намаляване на отработените часове срещу заплащане, а в разширяване на броя часове, изразходвани не за разширеното възпроизводство на капитала. Основно значение за целта има обособяването на определена част от работния ден, седмица или година, прекарана в създаване на непазарна услуга – участие в софтуерен проект с отворен код или в общностна детска ясла, доброволно включване в градска ферма или просто създаване на култура, ползвана от други.

Проектът трябва да бъде замислен синергично. Законодателството за съкратена работна седмица без намаляване на заплатата насърчава автоматизацията. Въвеждането на универсален базов доход и услуги създава еднократна субсидия за бърза автоматизация. Това отслабва връзката между издръжката на живот и извършената работа, позволявайки на повече хора да оцелеят, защото високоплатената работа става все по-малко, както и компенсира неизбежно слабата преговорна сила на труда в условията на свръхкомерсиализираната финансиализирана икономика.

Дори преминаването от петдневна на четиридневна седмица би създало огромна културна промяна в нагласите за работа: тези, които са го изпробвали, казват, че резултатът е много повече от „по-дълъг уикенд“ – получава се качествен ефект по отношение на креативността по време на работната седмица, подобрява се благосъстоянието и възникват стимули за нови дейности през свободното време.

Но преминаването към тридневна седмица би отишло по-далеч: то би определило времето, незаето с работа като норма, а платената работа като изключение. Създаването и ползването на произведения на културата от по-малко стресирана работна сила, по-малко контролирана от отчуждаващи устройства и по-образована, ще се превърне в основна характеристика на живота на масата от хора.

Процъфтяващ непазарен сектор

В това пространство държавната подкрепа за непазарни бизнес модели ще започне да създава процъфтяващ непазарен икономически сектор със собствени вътрешни синергии. Ще видим как започват да се формират непазарни вериги за доставки, както и по-хоризонталните взаимодействия между кооперациите на потребители и производители в градове като Мадрид и Амстердам (където държавата ги насърчава). Нищо не ни възпира, освен хищническият характер на действащите корпорации и безгръбначността на законодателите, да настояваме за това, кооперативната платформа да бъде норма за наемане на миниван или за краткосрочни имотни наеми. Същото важи и за предоставянето на капитал на кооперативите и банките на нулева печалба от страна на държавата.

Както твърдя в „Посткапитализмът“, ролята на държавата не е да планира точни крайни резултати, а да създава пространства за нови институции, форми на собственост, източници на капитал и поведение на производителите. За Преображенски – който, разбира се, бе разстрелян по време на Голямата чистка през 1937 г., – мярката за напредък на социа­лизма е количеството на благата, предоставяни от държавата. Правото на работника върху такива блага винаги е било свързано чрез система от купони или нетъргуема валута с количеството извършена работа.

За нас мярката за напредъка на посткапитализма е намаляващият брой часове, отработени в системата на платен труд, в сравнение с нарастващото количество свободно време, незаето с разширеното възпроизводство на капитала чрез информационно присвояване, и нарастващият обхват на дейности, извършвани в непазарни структури. Следователно е малко вероятно правото на основни услуги и доходи да бъде обвързано с определени часове работа или с нива на умения. В едно развито общество те наистина не бива да са достъпни в зависимост от едни или други условия, тоест трябва бъдат всеобщи.

Макар че ще има и други измерители – като намаляване на бедността, повишаване на благосъстоянието и срив на лихвите по потребителски кредити – крайната мяра за прехода отвъд капитализма ще бъде времето.

 Съвместна публикация на изданията Social Europe и IPS-Journal

 

* Евгений Алексеевич Преображенски (1886–1937г.). Дългогодишен ръководен член на Руската социалдемократическа работническа партия (болшевики), впоследствие на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), заемал различни отговорни държавни постове в съветската държава. Водещ представител на „лявата опозиция“ и на други групи, противопоставящи се на Сталин в периода 1923–1933 г.

По време на разпитите в затвора на Лубянка през 1937 г. обобщава позицията на групата на Ив. Смирнов от 1932 г. срещу сталинската политика по следния начин:

„1.Темповете на колективизация са непосилни. Селото е лишено от средното селячество, без да е усвоило колективизацията; в резултат е налице рязък спад на производствените сили на селското стопанство; огромни продоволствени трудности и ред напълно ненужни жестокости в борбата срещу кулачеството.

2. Темповете на индустриализация са непосилни. Резултатът е неизпълнение на плановете за капиталовложения, срив на сроковете на редица строежи, съкращаване на личното потребление на работниците, пренапрежение в труда и като резултат – общо влошаване на материалното състояние на пролетариата.

3. Погрешна политика на Коминтерна, водеща до изолацията на компартиите в борбата срещу фашизма, особено в Германия.

4. Непоносим партиен режим, при който е невъзможно обсъждането на нито един болен въпрос, вълнуващ страната. На партийната дисциплина се противопоставяше троцкистката вътрешнопартийна демокрация.

5. На идеологическия фронт – възможно най-пълен застой. Това е резултат от политиката на ЦК, която довежда дисциплината на мисълта до централизация на мисълта, и култивирайки бездарност, спъва всякакво умствено развитие на младежта.

Въз основа на всичко това, естествено се правеше извод за необходимостта от борба срещу политиката на ЦК и ръководството на партията.“

На 13 юли 1937 г. Военната колегия на Върховния съд на СССР осъжда Е. Преображенски на смърт чрез разстрел. Присъдата е приведена в изпълнение същия ден. Посмъртно е реабилитиран на 22 декември 1988 г. от Пленума на Върховния съд на СССР.

Автор на редица изследвания по въпросите на икономическата политика на социалистическата държава. През 1926 година издава книгата „Новата икономика“, в която развива анализа си на съветската икономика, описвайки начина, по който в нея се съчетават елементите на социа­листическото планово производство със стихийните пазарни сили.