Джудит Клифтън e професор във факултета „Бизнес и икономически науки“ на Университета в Кантабрия .

 

КОЙ ПРИТЕЖАВА ЕВРОПА?

Брой 3-4, март-април 2020

Дали правителство или частно предприятие трябва да притежава пряко и да контролира дадена дейност, е в основата на политиката. Затова въпросът „Кой притежава Европа?“ е изключително важен. Но липсата на цялостни, дългосрочни данни за публичната и частната собственост прави практически невъзможно гражданите да разберат кой всъщност е собственикът. Европейските власти следва да популяризират отворена и удобна за ползване база данни за това кой е собственик на континента.


Въпросът „Кой притежава Европа?“ може да се тълкува по много начини. Кой на какво е собственик в Европа?

Един от начините за разследване в този глобализиран и все по-финансово ориентиран свят е: кой притежава субектите, които ежедневно произвеждат и доставят стоки и услуги на европейските граждани? Кой е собственикът на болници, училища, магистрали, транспортни системи, затвори, супермаркети, доставчици на храни, банки и медии, от които консумираме и от които зависим?

Някои твърдят, че собствеността няма значение ‒ регулацията гарантира, че интересите на гражданите са добре защитени. Но собствеността със сигурност има значение. Собствеността в крайна сметка е свързана с контрола и отчетността, и въпросите кой контролира дадена дейност и кой е отговорен очевидно са много важни, особено когато произведените и доставените стоки и услуги са от съществено значение за качеството на живота на гражданите.

На този въпрос в Европа беше доста лесно да се отговори: централните и местните правителства притежават и управляват публични услуги и някои отрасли, докато частният сектор притежава и управлява продавае­мите на пазара стоки и услуги. Днес краткият отговор е, че е много трудно да се разбере кой е собственик на тези единици. Има много причини за това.

Първо, както е известно, приватизационната „вълна“ от 80-те години нататък, възникнала първо във Великобритания, но по-късно разпространила се в континентална Европа (насърчена от директивите на Европейската комисия за либерализация), и много услуги, считани за обществени (телекомуникации, енергетика, финанси), бяха продадени и прехвърлени в частния сектор, съгласно правителствена регулация (Clifton, Comín и Díaz-Fuentes, 2006).

Второ, възникнаха по-фини форми на приватизация; не цялостен трансфер към частния сектор, а частични движения, както при договарянето на публично-частни партньорства (или аутсорсинг), или например корпоратизация (когато правителството използва компания за предоставяне на услуги).

Трето, приватизацията не е еднопосочна ‒ увеличават се случаите на „обратна приватизация“, както Хефез и Уорнър я наричат, което може да се види при директна ренационализация или по-завоалирани форми на обратно контрактуване /възлагане на дейности, извършвани в миналото от външни контрагенти, на вътрешни звена на публичните организации. 

Четвърто, в отговор на финансовата криза от 2008 г., редица правителства в Европа подновиха усилията си за по-нататъшна приватизация, което породи нова вълна от продажби.

Приватизацията беше буквално наложена от т. нар. Тройка, най-вече в Гърция. Настъпиха промени и в частния сектор. Глобализацията и финансиализирането увеличиха чуждестранната собственост върху европейски активи. Чуждата собственост не винаги е непременно частна. Това би могло да доведе до ситуации, в които европейските активи (първоначално публични или частни) се продават на чуждестранни инвеститори (частни или държавни, да се разбира правителства). Правителствата на Китай, Русия или Швеция ефективно започнаха да изкупуват критични европейски активи.

Следователно, сложността и промените са основните характеристики на въпроса кой притежава Европа. Остава голям публичен сектор, а публично-частният баланс е различно организиран в отделните страни и сектори. Има, разбира се, някои опити да се отговори на този въпрос, но всички те са частични и непълни. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и Евростат предоставят някои данни за собствеността върху някои сектори, докато платформата ORBIS представя данни за собствеността в частните сектори и публичните активи, които са били корпоратизирани. Но да комбинирате тези набори от данни, за да получите цялостна картина, представлява твърде сложна задача. Неотдавнашна инициатива на Европейската комисия се опита да направи точно това ‒ за съжаление, фокусът беше насочен само към публичните активи, игнорирайки също толкова важния въпрос кой притежава частни активи.

Като се има предвид тази сложност и важността на проблема, призивът е да работим за удобна за ползване база данни с отворен достъп, която би позволила на гражданите да видят и разберат кой е собственик на различните доставчици на стоки и услуги, от чието качество, съвсем очевидно, зависи техният живот. Наскоро Европейската комисия поръча проучване за публичната страна на този въпрос ‒ настоящият призив е тази работа да бъде разширена и към частния сектор, така че гражданите да имат ясен поглед върху това кой притежава Европа.

 Източник: https://progressivepost.eu/debates/next-democracy/build-open-access-database-who-owns-europe

Април 2019 г.


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор