Петър-Емил Митев е политолог и социо­лог, доктор на философските науки. Професор в СУ „Св. Климент Охридски“ от 1988 г. Бивш директор на Научно-изследователския институт за младежта (1972-1988), председател на Българската социологическа асоциация (1991-1999). Председател на Управителния съвет на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“.

 


 В навечерието на 150-ата годишнина от рождението на Владимир Илич Ленин, за 22 април т.г., е предвидено издигането на първата негова статуя в западна провинция на Германия. След дълъг спор между Марксистко-ленинската германска партия (МЛПГ) и местната власт в град Гелзенкирхен съдът даде разрешение за поставяне на двуметровата метална фигура на Ленин пред централата на партията. Така Гелзенкирхен, който се намира в центъра на Рурската долина, ще бъде първият западно-германски град със статуя на основателя на Руската комунистическа партия.
От МЛПГ определиха решението на съда като „фантастична победа за Владимир Илич Ленин“, съобщава „Guardian“. „Щастливи сме, защото Гелзенкирхен е работнически град и статуята на Ленин ще си бъде точно на мястото“, добавя лидерът на МЛПГ Габи Фехтер. Местните власти обаче са на друго мнение и съобщават, че ще оспорват решението на съда.
Статуята на Ленин е изработена през 30-те години в Съветския съюз, а германската партия МЛПГ, която е основана през 1982 г., я придобива преди време от чешки град чрез онлайн аукцион за неназована сума.


***

5-метрова скулптура на Владимир Илич Ленин се издига в артистичния квартал на американския град Сиатъл от 1995 г. Преди това паметникът е бил в Попрад, град в днешна Словакия, но през 1988 г. е демонтиран. Попаднал в САЩ чрез американеца Луис Карпентър, който преподавал английски в Попрад и случайно я открил в купчина скрап. Закупил я от словашките власти за 13 хиляди долара и я прехвърлил в САЩ. Автор на скулптурата е българинът Емил Венков.

 

БИТКАТА ЗА ЛЕНИН (размисли)

Брой 3-4, март-април 2020

Ленин е политикът, оказал най-силно въздействие върху историята на ХХ в. В историята на социализма и на марксистката теория той заема особено място чрез първия опит да се „построи“ социалистическо общество. Оценката на неговото дело не може да бъде еднозначна. Не подлежат на съмнение обаче най-дълбоките основи на нравствените мотиви, които са го ръководели, неговата морална приобщеност към трудовите хора.

 


За Ленин е писано много, извънредно много. И добро, и лошо (1).  В стихове и проза. Във вестникарски фейлетони и научни монографии. Сякаш всичко е казано. Но продължава да се пише и говори. Важно е да се разбере защо, къде са корените на „лениниадата“ и нейните разновидности.

Ленин е неотделим от нашето време, от съвременния свят. Делото, а затова и името му, са вградени в изпълнения с драматизъм ХХ век, а оттам и в неговото продължение – напрегнатия, противоречив и все още с непредизвестен край XXI век. Понятието „империализъм“, на което Ленин посвети дълбок анализ, не е предадено в историческия архив, а само обогатено с „некласически“ форми. Революцията, която той вдъхновяваше и ръководеше, достигна своя Термидор, но нейните исторически последствия са дори още по-осезаеми. Царска Русия беше страна, силно зависима от западния капитал. СССР израсна като мощна независима страна, която победи във Втората световна война и постави началото на космическата епоха. Днешна Русия е първостепенен фактор в многополюсния свят, глобална сила, която не може да бъде сплашена или поставена на колене с военни заплахи или икономически санкции. А Великият октомври намери своето продължение във Великата китайска революция. Нито „комунизацията“ на китайската революция, нито нейната победа биха били възможни без СССР, без делото на Ленин. И без ленинизма (2).

Преди да се обърнем към теоретичната същност на ленинизма, нека се вгледаме в

методологическите предпоставки
на Лениновото творчество

И. Г. Лежньов, редактор на сп. „Нова Русия“ (забранено в 1926 г. като „сменовеховско“), пише в статията си „След Ленин“ (1924): „И ето Ленин. Човек свободен и независим. В какво се състои тази свобода? В това, че между него и факта няма никакви прегради, никакъв традиционен боклук от привързаности, пристрастия, закостенели догматически мисловни навици. Тази вътрешна свобода и независимост, умението да гледа истината право в очите, колкото и некрасива понякога да е тя, умението тази истина да се изказва с цялата прямота, простота и жестокост, без всякакви патетични уговорки, без всякакво смекчаващо и завоалиращо примирение, без всякакво самодоволно самонаслаждение – това е най-големият дар на Ленин, който е може би най-трудно да се усвои, тъй като това е дар на революционера в самия себе си, а не само във външната борба, което, разбира се, е несравнено по-лесно и по-плоско“ (3).

Оттук лесно можем да разберем органичната нетърпимост на Ленин към лъжата, не само към „чуждата“, но и към „нашата“, „своята“, приятната, „сладичка“ лъжа, от която „убийствено“ му се повдига. В речника на Ленин след революцията се появява понятието

„комунистическа лъжа“

(дори съкратено – „комвранье“) (4). След смъртта му това словосъчетание беше напълно изоставено и можеше да се намери... само в преиздаваните събрани съчинения на самия Ленин. Докато се стигне до „постсъветското“ пространство-време, в което стана невъзможно да се признае съществуването на „комунистически истини“. Може би не е излишно да се изтъкне, че принципното преразглеждане на отношението социалдемокрация – болшевизъм не включва преоценка на позициите преди и по време на Първата световна война. Остава в сила ленинското разобличаване на „голямата лъжа“ – лъжепатриотичните мотиви да се гласуват военните бюджети, а след това да се оправдава и подкрепя участието във войната.

Категоричното отхвърляне на допустимостта и използването на „комунистическа лъжа“ е логично свързано с отношението на Ленин към властта. Този въпрос естествено привлича вниманието на изследователите. Може би ще бъде най-добре да се вслушаме в мнението на съвременник, който наблюдава отблизо развитието на събитията в Русия, но е категорично дистанциран от съветския строй. Жак Садул, сътрудник на френската военна мисия в Русия, споделя: „Мен често ме питат: обичат ли Ленин и Троцки властта заради самата власт. Що се отнася до Ленин, каквито и да са съмнения са недопустими. Властта за него не е самоцел, а само средство, за да се стигне до победа на Идеята. Струва ми се също, че колкото и да личи удоволствието, което изпитва от своята власт, Троцки не би го изпитвал, ако трябва да служи на друго дело, различно от болшевизма...“ Тоест същата характеристика важи и за Троцки (5).  Това вероятно е важна част от обяснението на народния култ към болшевишките лидери в първите години на съветската власт (6).

Без суетно притеснение за възможна загуба на престиж, на най-авторитетен международен форум (IV конгрес на Комунистическия интернационал), в сложна международна и вътрешна обстановка, Ленин откровено споделя:

„Несъмнено ние направихме и ще направим още огромно количество глупости. Никой не може да съди за това по-добре и да види това по-нагледно от мене“ (7).

Характерно е за Лениновия политически стил. За ленинския култ към истината. Колко партийни ръководители и/или държавни мъже са били или са способни на такава безпощадна откровеност, на такава критичност и самокритичност? Разбира се, въпросът е реторичен. В наше време се смята, че откровеността вреди на социологическите рейтинги, а самокритичността е само повод за активизация на политическия опонент/противник.

Още по-показателно е стратегическото измерение.

В една важна публична изява – през повратната 1921 г., Ленин дава поучителен отговор на интересния въпрос: кои, според него, са „главните врагове“? (8)  Някой може прибързано да предположи: белогвардейците, империалистите, кулаците, а може би меншевиките и есерите. Нищо подобно. Враговете не са персонифицирани и са вътрешни.

 Най-големият враг на комунизма според Ленин е

„комунистическото високомерие“

(„коммунистическое чванство“). Споменава го като феномен многократно, а през есента на 1921 г. го претегля, ранжира. Вярата във всемогъществото на „комунистическите декрети“. Всъщност във всемогъществото на завладяната държавна власт. Във всесилието на силата.

Вторият враг е невежеството. Некомпетентността. Противоречието между огромните задачи, пред които се изправя страната, и образователната подготовка за тяхното решение.

Третият враг е рушветът („взятка“). Сега бихме казали корупцията. Неизменен спътник на властта.

Политическото високомерие е органично присъщо на командно-административната система, на държавния социализъм, чийто гръбнак е йерархичната вертикала. Но не трябва да се мисли, че политическото високомерие „автоматично“ изчезва с началото на демократични промени. Преходът у нас демонстрира негова любопитна – и скъпо струваща, „синя“ мутация („Времето е наше“; „Светът е с нас“; „Победихме с малко, но завинаги“). Появи се и реанимиран „червен“ вариант, който доведе до инфлация на надеждите и парите.

Темата не изглежда затворена и до днес. Не беше ли израз на политическо високомерие и спрямо избирателите, и спрямо конституцията, решението за бойкот на парламента, взето от партиен орган? И само това ли?

От друга страна, нека се огледаме и ще видим как „тройката“, идентифицирана от Ленин – високомерие, некомпетентност, корупция – грее от екрана, плези се от вестниците, триумфира в институции и се подсмива всекидневно – на нас, на законите, на страната...

Изглежда, все още има какво да научим от Владимир Илич. Разбира се, подобно признание е трудно да се чуе и е нереалистично да се очаква. Ленин? Вдигане на раменете. Да, всичко ми е ясно и познато... Между другото, задайте на всезнайкото въпрос: знаете ли, че Ленин е написал книга за САЩ, за селското стопанство на САЩ? Шансът да получите положителен отговор не е по-голям от онзи, който предлага лотарията – било частна, било държавна. При това не става дума за съчинение, което е плод на случайно хрумване, а за част от дългогодишна, фундаментална изследователска дейност, довела до може би най-големия и практически значим теоретичен принос на Ленин – теорията за двата пътя на капиталистическо развитие (9).

Стигаме до ленинизма. Имануел Уолърстийн го определя по следния начин: „Ленинизъм – това е стратегия на завладяването, укрепването и запазването на властта в отделно взета страна“ (10).

Остават обаче неясни няколко неща. Първо, какво легитимно място заема изследването на империализма в наследството на Ленин? „Отделно взета страна“ силно напомня за сталинизма, а не за ленинизма. И какво е класовото съдържание на властта, нейната обществена цел? Остава и въпросът за приемствеността на ленинизма спрямо марксизма. Ще си позволя да предложа по-различно определение.

По своята същност ленинизмът е политическо откритие в сферата на теорията и практиката, на марксистката традиция и пролетарската практика, на предимствата, които има по-високата степен на организираност в борбата за власт, и на предпоставките за нейната ефективност в условията на маневрена класова борба. Оттук следва както обяснението за пространството на болшевизма – неговия невероятен успех на Изток и неговото ограничено влияние на Запад, така и за неговото време – триумфален възход и неминуем залез.

Тайната на болшевизма е в съчетание на (по външна видимост) несъчетаемото: якобинска (по тип) авангардна организация (но по-завършена, по-съвършена) плюс социалдемократическа широта. Оттук е и възможността за революционно надграждане в началото на пътя и за реформистка редукция на негова повратна точка.

Да приемем определението като хипотеза и да го проверим чрез

историята на ленинизма

1899 г.

 

„Развитието на капитализма в Русия“:

 

üОбективната социално-икономическа обстановка; сцената, на която ще протече революционната политическа драма. Анализирана от марксистка социалдемократическа позиция. Предистория на ленинизма.

1902 г.

 

„Какво да се прави?“:

 

üВъзможност и необходимост от по-висока степен на организираност.

üПътища за ускорено формиране на по-висока степен на организираност.

üОрганизационна роля на идеологията. 

1904 г.

 

„Крачка напред, две крачки назад“:

 

üМеханизмът, структурата на по-високата степен на организираност (партията като висша форма на класова организация; йерархични взаимоотношения между пролетарските организации).

üРоля на партийния апарат, на професионалните революционери (вътрешнопартийната йерархия).

üОтзвук: обвинения в „якобинство“ (11). 

1905 г.

 

„Двете тактики на социалдемокрацията в демократическата революция“:

 

üРеализиране на възможностите на формацията с по-висока степен на организираност чрез избор на оптимален вариант.

üФормула на новата власт: „революционно-демократична диктатура на пролетариата и селячеството“. 

1908 г.

 

„Аграрната програма на социалдемокрацията в Първата руска революция 1905-1907 г.“: 

üРавносметка на опита да се насочи развитието към определен – оптимален вариант. 

1916 г.

 

„Империализмът като най-висок стадий на капитализма“: 

üНова социално-историческа ситуация в света, която разширява възможностите на революционните сили. 

1917 г.

 

„Априлските тезиси“:

 

üНова социално-историческа ситуация в Русия, която открива пътя на болшевиките към властта;

üФормулата „революционно-демократическа диктатура на пролетариата и селячеството“ е реализирана в необичайната форма на съветите. Революцията продължава. 

1917 г.

 

„Държавата и революцията“:

 

üДиктатурата на пролетариата е необходимата свръхорганизация  след вземането на властта.

üСамоорганизацията на мнозинството трасира пътя към отмиране на държавата. 

1919 г.

 

VIII конгрес на РКП/б/:

 

üПрограмна конкретизация на организационните задачи. Военният комунизъм като историческа форма на диктатурата на пролетариата. 

1920 г.

 

„Левичарството -

детската болест в комунизма“:

üОтграничаване вдясно и вляво (от предателското пропускане на революционните шансове вдясно и революционното нетърпение и авантюризъм вляво). 

1921 г.

 

„Новата икономическа политика и задачите на комитетите за политическа просвета“: 

üРязък поврат на съветската власт и РКП /б/.

üТрите главни врага.

1922/23

 

„Политическо завещание“:Равносметка на опита да се изгради нова държавност. Опасността от бюрократизъм. Организацията на контрола. 

üНов център на тежестта: културната организация.

üНеобходимост от цялостно преразглеждане на гледната точка за социализма.

 Маркираните произведения са като цяло широко известни. Разбира се, не в една и съща степен. Може да се съжалява, че малко известна е книгата „Аграрната програма на социалдемокрацията в Първата руска революция“. Под това сухо заглавие се крие бляскав научен и политически труд. Няма да бъде пресилено да се каже, че с разплитането на възела от идеи, политики и събития напомня за шедьовъра на Маркс „18 брюмер на Луи Бонапарт“. Причината да не привлича вниманието вероятно се дължи до известна степен на самото заглавие, а вероятно по-важно е, че изобщо не се споменава в книгата, която става изходна точка за интерпретация на болшевишката история в продължение на дълги години – „История на ВКП/б/. Кратък курс“ –  редактирана, а отчасти и написана от Сталин (12). 

Методологичната стойност на Лениновото произведение е непреходна. Първоначално, през 90-те години, Ленин анализира обстойно насоката на общественото развитие към капитализъм. С революцията „на дневен ред е поставен друг, по-висш въпрос: капитализъм от типа алфа или капитализъм от типа бета“ (13).  Историята е поливариантна. Закономерната насока на общественото развитие не предопределя неговата форма. Тъкмо формата зависи от степента на подготовка, организираност и активност на субективния фактор.

Нека за момент се отклоним и „се върнем към нашите овце“. В началото на прехода нямаше дори точно понятие за неговата същност, да не говорим за ориентация, за избор между алфа и бета варианти. „Капитализъм“ беше прикрит със смокиновото листо „пазарна икономика и демокрация“. А вариантите проличаха по-късно. И остана илюзията, че преходът може би не е завършил или поне ще бъде ревизиран.

В свое ключово произведение („Държавата и революцията“, 1917 г.)
Ленин дава обобщаваща формулировка на своето разбиране за марксизма. „Главното в учението на Маркс е класовата борба, полемизира Ленин. Така говорят и пишат твърде често. Но това не е вярно“. И категорично изтъква: „Марксист е само онзи, който разпростира признаването на борбата между класите до признаване на диктатурата на пролетариата.“ (14)

Антонио Грамши ще анализира различието между Запада и Изтока. На Запад има развито гражданско общество и класовата борба има позиционен характер, за разлика от революционния Изток, в който се води маневрена класова борба. Впрочем още през XIX в. Маркс беше посочил, че в страни като Америка, Англия, може би Холандия, работниците
„могат да постигнат своята цел по мирен път“, а не по силов (15).  Но дори този акцент върху „институциите, нравите и традициите на различните страни“ не е най-важното. Светогледът на Маркс е изграден върху идеята за безкласово общество. Неговата – и на Енгелс, ориентация към пролетариата е не израз на класово пристрастие и идеализация, а на научно обоснованото убеждение, че пролетариатът е класата, която, за да освободи себе си, трябва да освободи обществото от класовия антагонизъм. Марксизмът по своята същност е научна теория за обективните и субективните условия на прехода от капитализъм към безкласово (комунистическо) общество, т.е. научен философско-икономическо-политически анализ на буржоазното общество, който установява неговите исторически граници и революционно превръщане в нов обществен строй, като на тази основа определя и оптималната стратегия и тактика на революцион­ните сили (16).

Тезата на Ленин покрива силовия път на революционната борба. Многостранната концептуална разработка осигурява висока ефективност в тази борба. Цената: открива се прозорец към хипертрофия на насилието. Критиците на ленинизма настоятелно го отъждествяват със сталинизма, търсят в лицето на Ленин основателя на ГУЛаг.

„Малка“ непрецизност

Има принципна и колосална разлика между насилието по време на революция и гражданска война и насилието десетилетие/десетилетия след революцията. Зад бялото знаме, развяно от царските генерали, стоят очевидни класови сили. За да оправдае терора, Сталин измисля „теория­та“ за изостряне на класовата борба, заедно с... напредъка по пътя на социализма, т.е. тогава, когато според Ленин следва да протича процес на отмиране на държавата.

Ленин пристъпва към задачите на новата социалистическа власт изключително внимателно, без всякакъв догматизъм. „Ние още не знаем какъв ще бъде социализмът в завършена форма... Още тухлите, от които ще бъде изграден, не са изпечени“ (17). 

Този подход се запазва до края. НЕП означава възстановяване на капитализма – до каква степен, още не е ясно (18).  При все това Ленин дава една ярка формулировка: „Социализмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна“. Звучи като лозунг. И действително изпълнява такава функция, но съдържанието му далеч надхвърля границите на лозунга. Предстои да се решават задачи, които в други общества са изпълнени без съветска власт; ако достигнем същото равнище и запазим съветската власт – ще се получи нещо качествено ново.

Исторически преходно, конюнктурно е понятието „електрификация“. През 70-те и 80-те години формулата би трябвало да се актуализира примерно така: „Социализъм е съветска власт плюс интензивен тип икономика“ или „плюс компютризация“. Не се получи. В целия огромен социалистически лагер – от Одер до Охотско море, компютри се произвеждаха единствено в българското село/град Правец. С вносни елементи. Прерастването на революцията в социалистическа не беше завършено. Революцията се върна към своите буржоазнодемократични задачи. И СССР се разпадна.

Погледнете съвременен Китай. Ще откриете

модернизиран Ленинов еталон:
„Комунистическа власт плюс високи технологии“.

Тъкмо това плаши САЩ. Не „комунистическата власт“ сама по себе си, а съчетанието с високи технологии. Програмата „Направено в Китай 2025“. Неясният въпрос: какво ще последва обществото сяокан...

Националното ограничение („отделно взета страна“), на което акцентира И. Уолърстийн по повод на ленинизма, не е коректно. Документиран факт е, че В. И. Ленин до последния си работен ден се вълнува от проблемите и перспективите на световната революция. След него щафетата ще поеме Лев Давидович Троцки.

През първите години след Октомври 1917 – 1919 г. вниманието на Ленин е насочено към развитите страни в Западна Европа, особено към Германия. Но Германската революция от 1918 г. е трагично прекършена с убийството на нейните лидери Роза Люксембург и Карл Либкнехт. В същото време Великият октомври стимулира събуждането на Изтока и мощно разместване на геополитическите пластове. Това разкрива нови исторически възможности. В последната си работа (датирана 2 март 1923 г.) В. И. Ленин бележи:

„Изходът на борбата в крайна сметка ще зависи от това, че Русия, Индия, Китай и т.н. съставят гигантското мнозинство от населението“. Но „на това мнозинство е необходимо успешно да се цивилизова. На нас също не достига цивилизация, за да успеем да преминем непосредствено към социализъм, макар и да имаме за това политическите предпоставки“ (19).

Само пет години Ленин ръководи революцията в огромна и сложно съставена страна. И остава единственият държавник, който променя механизма, по който се е движела историята като резултант от сблъсъка на индивидуални воли. Повежда след себе си народни маси по пътя към непознато до този момент обществено устройство. Разбира се, в интерес на коректността, следва да отчетем с уважение и якобинските предшественици: Робеспиер и Сен-Жюст, които в продължение на десет месеца търсят пътя към „Република на добродетелта“...

Ленин е политикът, оказал най-силно въздействие върху историята на ХХ в. Нито един от съвременниците му не е негов „конкурент“, а всички следващи, колкото и значителни да са – за добро или лошо, оставените от тях следи живеят в след-Лениновия свят, експлоатират Лениновото наследство, трансформират го, оспорват го, борят се с него или просто са принудени да се съобразяват със съществуването му.

Като основател на съветската държава, Ленин в порива към световна революция обедини народите на Русия, предотврати разпадането на руската империя, естествен резултат от една буржоазнодемократична революция. С това беше поставено началото на нова политическа реалност, която обуслови военнополитическия дуализъм на термоядрения свят, на света през втората половина на ХХ в. Този дуализъм беше фактор на равновесието, което откри възможности за преход към една по-висока степен на цивилизованост на глобалния свят в противоречивото ново столетие.

В историята на социализма и на марксистката теория Ленин заема особено място чрез първия опит да се „построи“ социалистическо общество. Оценката на неговото дело не може да бъде еднозначна. Ленин е архитект на военния комунизъм. И също Ленин призна, че опитът с щурм да се влезе в комунизма е погрешен и безперспективен. Именно Ленин откри новите шансове на социализма в гражданското общество, в културата. Но този поврат не беше осъществен последователно или дори обмислен докрай.

На самия Ленин не достигнаха физически сили, житейско време. Негов приемник стана политическият деец, който той официално беше предложил – в писмо до партийния конгрес, да бъде сменен. Разбира се, може да се дискутира дали Ленин би могъл да преосмисли последователно и да наложи концепция на партията и държавата, така че да се извърви пътят към „пълно преразглеждане на представата за социализъм“. Не подлежат на съмнение обаче най-дълбоките основи на нравствените мотиви, които са ръководели Ленин, неговата морална приобщеност към трудовите хора. Тъкмо този нравствен коректив беше ампутиран по-късно и придаде нов смисъл на революционната машина на насилие.

Ленин е символ на най-голям триумф и най-голяма трагедия на една историческа съдба.

 

Бележки

(1) Вж. Е. А. Костеленец. 2017. Битва за Ленина. Новейшие исследования и дискусии. Москва: АИРО-XXI.

(2) „Манифест на Комунистическата партия“ на Маркс и Енгелс е преведен за първи път на китайски в 1921 г. „Китайците възприеха марксизма от руснаците, в неговата руска версия“ (Хобсбаум, Э. Эхо „Мерсельезы”. Дойчер, И. Незавершенная Революция. Россия 1917-1967. Москва: „Интер-Версо”, 1991, с. 236). Преценката е на И. Дойчер.

(3) Цит. по. Мансурян, А. А. 2000. Другой Ленин. Москва: Вагриус, с. 470.

(4) На ХI конгрес на РКП/б/ Ленин акцентира: „Нам очень много приходится слышать, мне особенно по должности, сладенького коммунистического вранья, „комвранья“, каждый день, и тошнехонько от этого бывает иногда убийственно“ (Ленин, В. И. ПСС, т. 45, с. 93).

(5) Садуль, Ж. 1990. Записки о большевисткой революции (октябрь 1917 – январь 1919). М., с.146.

(6) Характерен пример: 24-годишна червеноармейка влиза в ролята на „червена магьосница“, като лекува чрез благоречие със „свещените имена на Троцки и Ленин“ (вж. Мансурян, цит. съч., с. 365).

(7) Ленин, В. И. ПСС, т. 45, с. 290.

(8) Ленин, В. И. Новая экономическая политика и задачи политпросветов. ПСС, т. 44, с. 173-174.

(9) Ленин, В. И. Новые данные о законах развития капитализма в земледелии. Выпуск I. Капитализм и земледелии в Соединенных Штатах Америки. В: Ленин, В. И. ПСС, т. 27, с. 129 – 227. Особеният интерес на Ленин към САЩ е свързан с неговата теза, че Русия и САЩ имат нещо сходно и много важно: огромен колонизационен поземлен фонд, в резултат на това, че за разлика от европейските империи те се разширяват териториално като присъединяват нови земи към основното тяло на държавата: САЩ чрез инвазия на Запад, Русия – на Изток.

(10)  Валлерстайн, И. 2011. Ленин и ленинизм сегодня и послезавтра. Expert.ru 1/2011.

(11) Отговорът на Ленин: „Якобинец, неразривно свързан с организацията на пролетариата, осъзнал класовите си интереси, това именно е революционният социалдемократ“  (В. И. Ленин. 1987. Избрани произведения. Том 3. София: Партиздат, c. 216). В отговор на отговора Мартинов от името на меншевиките (1905) обобщава борбата с болшевизма като „ново якобинство“.

(12) Разбирането на Сталин за аграрната програма се различава съществено от възгледите на Ленин. Сталин поддържа идеята за раздел на помешчическите земи, Ленин е за национализация на земята. В предговор към първия том на своите съчинения Сталин, като отбелязва, че позицията на Ленин е свързана с тезата за прерастване на революцията в социалистическа, която е била известна, с безпрецедентен самокритичен тон продължава: „Но мы, практики, не вникали в это дело и не понимали его великого значения ввиду нашей недостаточной теоретической подготовленности, а также ввиду свойственной практикам беззаботности насчёт теоретических вопросов“ (Сталин, Йосиф. 1946. Сочинения. Т. 1, с. XV).

(13)  Ленин, В. И. Съчинения. Т. 16, София: Партиздат, 1952, с. 114.

(14)  Ленин, В. И. Събрани съчинения в петдесет и пет тома. Т. 33, с. 33.

(15) Маркс, К. 2013. Човекът и бъдещето. Избрано. София: Изток-Запад, с. 575.

(16) Митев, П.-Е. 1984. От социалния проблем към светогледни открития.  Евристичната логика в историята на марксистката философия. София: Наука и изкуство, с 176.

(17) „Дать характеристику социализма мы не можем; каков социализм будет, когда достигнет готовых форм, - мы этого не знаем, этого сказать не можем... потому что нет еще для характеристики социализма материалов. Кирпичи еще не созданы, из которых социализм сложится“ (Ленин, В. И. ПСС, т. 36, с. 65-66).

(18) „Новая экономическая политика означает замену разверстки налогом, означает переход к восстановлению капитализма в значительной мере. В какой мере – этого мы не знаем“. (Ленин, В. И. ПСС, т. 44, с. 159-160).

(19) Ленин, В. И. Лучше меньше, да лучше. В: Ленин. ПСС, Т. 45, с. 404.